— Истинска любов — отбеляза Росауро, загледана във великолепния мавзолей.
— Да, но какво е една любовна история без малко пролята кръв? — продължи Хейдън и я потупа по ръката. — Според легендата след завършването на мавзолея Джахан наредил да отрежат ръцете на всички занаятчии, които работили по него, за да остане Тадж Махал единствен по рода си.
От другата страна на Хейдън Грей се размърда на стола си — явно нямаше търпение да подхванат темата, заради която бяха пропътували половината земно кълбо. Елизабет го срита леко по глезена.
Погледите им се срещнаха.
„Не го притискай“ — опита се да му внуши тя.
Обръщаше глава към останалите събеседници, когато дясното ухо на Хейдън се пръсна сред облак кръв… сред остър звън като от счупен кристал.
Грей и Росауро реагираха моментално, за разлика от нея — тя само седеше вкаменена и зяпаше. Росауро издърпа Хейдън на пода; след част от секундата Грей се метна върху Елизабет и направи същото. Докато падаше към пода, тя зърна за миг малка дупка с гладки очертания в стъклената преграда зад Хейдън. Дупка, от която радиално пълзяха пукнатини.
Появиха се нови дупки с характерния акомпаниращ звън… после Елизабет се озова на пода, затисната от Грей.
— Не мърдай!
Тя прилепи гръб о пода, а ресторантът се разхвърча пред очите й. Автоматичните откоси идваха от високо, сигурно от покрива на съседна сграда. Кристални чаши се пръскаха на парчета. Един от сервитьорите се извъртя в неумел пирует и падна като покосен. По пода плисна кръв.
Грей и викаше да пълзи. Но Елизабет беше толкова ужасена, че не смееше да помръдне. Така де, ако останеше на място, снайперистът нямаше да я застреля. Грей побърза да я извади от това заблуждение.
— Иска да ни приклещи! — извика той на нея и на Хейдън, който изглежда също не изгаряше от желание да пълзи. — Да ни задържи тук!
Елизабет разбра какво има предвид Грей. Надигна се на ръце и колене. Трябваше да се махнат. Веднага. Преди да са ги сгащили останалите стрелци.
9.
6 септември, 13:01
Южен Урал
Мечката нападна и големият мъж бутна Пьотър надолу по стръмния речен бряг. Протегнал ръце напред, той падна лошо и се търколи. Пукаха клонки, нещо го одраска по врата. Пьотър се търкаляше неотвратимо към реката по настланата с хлъзгави борови иглички земя сред влажната папрат. Не можеше да плува. Водата го ужасяваше.
Викове се отделиха над басовия мечешки рев.
Приятелите му.
Константин и Кишка.
Коляното му се удари в камък и болката го прониза чак до мозъка. После падна по очи на самия бряг на реката. Водата клокочеше току до носа му.
Дръпна се назад, уплашен от отражението си в тъмната вода. Образът му се гърчеше и разливаше, слънчевата светлина затанцува отгоре му, разместена от силния повей, който раздвижи надвисналите над реката клонаци.
Пьотър замръзна, уловен в мъждукащия миг на ужас, там, над тъмната, шеметна вода.
Не беше усетил мечката, докато тя не се надигна пред тях. Сърцето й беше ожесточено от глада, но пронизителна сирена заглушиш ритмичния му пулс.
Ужасът на Пьотър набираше сила.
Не заради водата.
Нито заради мечката.
Светлина и мрак се вихреха под него. Олио върху вода.
Не беше мечката.
Не беше мечката.
Вече се задъхваше от страх.
Не мечката беше страшното.
Нещо друго…
13:02
Монк вдигна единственото си оръжие — раницата, за да посрещне засилилата се към него мечка. Беше блъснал Пьотър към водата, а Константин и Кишка — в шубрака от другата страна. Марта скочи на един нисък клон и се залюля след Пьотър.
Монк изрева и завъртя раницата високо над главата си.
Мечката се носеше право към него. Той метна силно раницата и скочи встрани. Твърде късно. Мечката блъсна краката му и го отвя като товарен влак, а раницата се плъзна без ефект по косматия й гръб.
Монк се удари в дънера на една лиственица и се свлече в основата му. Останал без въздух, той се надигна с усилие, вдигнал ръце да предпази лицето и главата си.