Чу се далечен вой на сирена. Градската полиция. Бяха получили съобщение за стрелбата. Чуваха се и викове откъм фоайето. Нападателите скоро щяха да ги настигнат.
Росауро се обърна към него.
— Какво ще пра…?
Пронизителен рев на мотоциклетни двигатели я прекъсна по средата на изречението. Грей се обърна. На няколко пресечки вляво от тях три черни мотора се промушваха на зигзаг през задръстването. Твърде бързо и твърде целенасочено. Не си даваха много труд да пазят пешеходците. Идваха право към хотела. По двама на мотор, тези отзад с пушки в ръцете. Още командоси.
Грей даде знак на хората си да се дръпнат в сервизната алея на хотела, която ги скриваше поне временно. Обърна се към Мастерсън и свали шапката от главата му.
— И сакото, ако обичате — нареди той, докато нахлупваше бялата шапка на собствената си глава.
— Какво сте намислили, сър? — попита Мастерсън, докато събличаше бялото си сако.
— Онзи снайперист се целеше във вас, д-р Мастерсън. Вие сте основната мишена.
— Пиърс… — каза предупредително Росауро.
Грей облече възширочкото сако.
— Смятам да заблудя онези с моторите — обясни той и посочи към пълната с превозни средства улица. С другата ръка посочи тясната уличка, на която се намираха.
— Вие тръгвате натам. Росауро, ти отговаряш за групата. Ще се срещнем във форта, който видяхме на влизане в града.
Росауро млъкна, обмисли плана, после кимна бързо.
— Аз идвам с теб — каза Ковалски. Пристъпи крачка напред и вдигна оръжието си. — Някой трябва да ти пази гърба.
Росауро кимна.
— Предпочитам той да дойде с теб. На мен ми стига, че ще трябва да вардя цивилните.
Грей нямаше време да спори. Малко мускули и огнева мощ нямаше да са му излишни.
— Хайде! — каза той.
— Г-н Пиърс!
Грей се обърна. Мастерсън му хвърли бастунчето си. Грей го улови — последен щрих към маскировката му.
— Само да не го изгубите! Дръжката му е оригинална изработка от осемнадесети век!
Грей излезе на бърз ход от уличката, следван от Ковалски. Затича, накуцвайки, като размахваше бастунчето и викаше с британски акцент:
— Някой да ми помогне! Опитват се да ме убият, за Бога!
Пое към шествието, подтичвайки между неподвижните коли и каруци. Моторите зад него набиха спирачки, стигнали до хотела… после двигателите им ревнаха на нова сметка.
Идваха след тях.
— Захапаха въдицата — измърмори зад него Ковалски.
06:33
Вашингтон
Почукване на вратата стресна Пейнтър. Почти беше задрямал на стола си с лакти на бюрото, провесил нос над купчината бележки и резултати от изследванията на Лиза и Малкълм. Преди известно време беше пратил Кат в медицинския център с изричната заповед да подремне на някое от свободните легла. След цяла нощ на крак май и той трябваше да направи същото.
Натисна бутона под плота на бюрото си и вратата се отвори. Очакваше да види Лиза или Малкълм. Не познал, той изправи изненадано гръб и стана на крака.
Влезе висок мъж с широки плещи и в син костюм. Пригладената му назад рижа коса побеляваше прогресивно.
— Шон?
Шон Макнайт беше директорът на АИОП и негов пряк началник. Пак той беше привлякъл Пейнтър в Сигма преди повече от десетилетие. По онова време Шон ръководеше отдела — първият директор на Сигма, превърнал идеята на Арчибалд Полк в реалност. Освен това — и по-важно — Шон му беше приятел.
Сега му махна да седне.
— Недей да ставаш заради мен, синко — каза той. — Точно на този стол нямам намерение да сядам отново.
Пейнтър се усмихна. В първия му ден като директор Шон му беше пратил кашонче с лекарства против стомашни киселини. Тогава Пейнтър си помисли, че подаръкът е майтапчийски. Уви, две години по-късно кашончето вече беше преполовено.
— Не знам защо, Шон, но си мисля, че твоята работа не ще да е по-лека.
— Днес особено не е. — Шон се отпусна на стол срещу бюрото му. — Пуснах проверка на мъжа, когото командир Пиърс е видял пред музея. Мейпълторп. Джон Мейпълторп.
— Значи баджът с името не е бил фалшив?
— Тъкмо напротив. Мейпълторп е шеф на отдел в агенцията по отбранително разузнаване. Отговаря за Руската федерация и бившите съветски републики.