Пръсна кръв и мъжът падна като отсечено дърво на паважа.
Ковалски грабна пистолета му и протегна бастунчето през плетеницата от крайници. Грей стисна дръжката и Ковалски го издърпа.
— Смърт чрез масло — отбеляза едрият мъж. — Доста оригинално, като си помислиш. А уж било вредно само заради холестерола.
Площадът около тях вреше панически. Хора бягаха във всички посоки. Униформени полицаи се мъчеха да газят напреко на човешкия поток. Грей и Ковалски, привели глави, се понесоха с тълпата, която скоро ги изведе на съседна улица.
Продължиха с бърз ход нататък и след няколко минути едрата червеникава снага на форта се появи пред тях, кацнала досами река Ямуна. Поеха към древното укрепление — крепостта Акбар — една от основните туристически атракции на града, която отстъпваше единствено на Тадж Махал.
Таксита, пикапи и лимузини изпълваха булеварда отпред.
— Пиърс! — извика някой.
Шей Росауро махаше, застанала до една от лимузините, истински кит — дълъг и бял. Грей тръгна натам. Лука стоеше до отворената врата. Мастерсън и Елизабет вече седяха вътре.
— Доста бие на очи, като си помислиш — отбеляза Грей, оглеждайки лимузината.
— Затова пък ще побере всички ни — обясни Росауро и се усмихна лукаво. — Пък и кой е казал, че не можем да се поглезим малко?
— Дамата не говори празни приказки — каза Ковалски и се отправи към предните места. — Ръцете ме сърбят да го подкарам това нещо.
— Не! — извикаха едновременно Грей и Росауро.
Ковалски се нацупи, завъртя се на пета и хлътна отзад. Росауро се качи след него.
Преди да последва примера им, Грей огледа тротоарите и улиците. Май никой не им обръщаше особено внимание. По всичко личеше, че са се отървали от опашката. Насочи поглед към реката.
Белият мрамор на мавзолея грееше под слънцето в далечината, спокоен и вечен, потънал в дрямка до искрящата вода.
Грей обърна гръб на Тадж Махал.
Само мъртвите спяха толкова спокойно.
Едва се беше качил в лимузината, когато Мастерсън ахна вбесено:
— Какво си направил с бастунчето ми, за Бога?
Грей се тръшна на широката седалка. Изящната дръжка от осемнайсети век беше цялата в кръв, а финият релеф бе издраскан непоправимо от близката си среща със стоманения кабел.
— Бастунчето е най-малкият ви проблем, професоре — каза Грей.
Мастерсън го изгледа ядно, докато лимузината се включваше в движението.
Грей посочи превързаното му ухо.
— Някой се опитва да ви убие. Въпросът, д-р Мастерсън, е защо.
10.
6 септември, 07:45
Вашингтон
— Рискове, това виждам аз — обясни Трент Макбрайд. — При това твърде много.
Юри го видя, че поглежда към него, но не реагира. Нека го убият. Нямаше значение. Седеше на удобен въртящ се стол. Позволиха му да се облече, след като махнаха електродите. Изтезанието се беше проточило още двайсетина минути. Юри не се опита да спести от истината. Разкрил беше много неща, още и още подробности за генетичната особеност на децата, тайната, която двамата със Савина бяха крили от американците.
Дори призна защо руснаците не бяха възразили срещу включването на д-р Арчибалд Полк. Той така или иначе се беше приближил твърде много до същината на генетичната тайна. Савина беше решила да му организира смъртоносна „злополука“ още докато той беше в Зайчарника. За да му затвори устата.
Но в тази игра на опасно надлъгване, нито той, нито Савина бяха допуснали, че личният приятел и колега на Полк ще уреди бягството му с единствената цел да изведе на открито някое от децата.
И Савина беше захапала стръвта. Не й пукаше особено, че Полк е избягал с черепа, който беше получил от Макбрайд. Причината да прати по петите му Юри и Саша беше информацията за генетичната тайна, която Полк бе изнесъл от Зайчарника. И така беше паднала право в капана на американците.
— Твърде много? — попита Мейпълторп с вдигната вежда. После поклати глава. Не изглеждаше притеснен. — Аз виждам само три. Момичето, черепът и пътуването на Полк до Индия. По последното вече се работи активно. А сред нашите среди се носи слух, че липсващият череп е на път мистериозно да се появи отново.