— Това пък как го постигна? — попита Макбрайд.
— Като загрееш водата достатъчно, на повърхността изплуват разни неща, нали знаеш.
— А момичето?
Юри се напрегна. Усети и погледа на Мейпълторп върху себе си. Знаеше, че още е жив само заради Саша. Мейпълторп се нуждаеше от него заради здравословното състояние на момичето и проблема, който се проявяваше при всичките им деца. Стресът на умствената стимулация се отразяваше върху здравето на обектите. Едва малцина доживяваха до двайсетата си година, а най-талантливите бяха и най-уязвими. Този проблем изискваше да се събират яйцеклетки и сперма, за да се запази жизнена най-силната генетична линия.
Мейпълторп въздъхна.
— Надявам се момичето да е при нас преди залез слънце… а може и по-рано.
„И пак ще сте закъснели“, помисли си Юри.
Колко наивни бяха тези американци, готови бяха да повярват, че изтръгнатата с изтезания информация по подразбиране е и пълна. Вярно, Юри не беше излъгал за нищо, но беше извършил друг грях — грехът на премълчаното. Макбрайд дори не знаеше какъв въпрос да му зададе, толкова сигурен беше в превъзходството си, така садистично разчиташе на властта чрез болка.
Юри седеше и ги слушаше със стоическо изражение. Опитали се бяха да го пречупят с изтезания, но той беше стар човек, свикнал да пази тайни. В крайна сметка само бяха подсилили решимостта му да посрещне предстоящото. През последните месеци го мъчеха съмнения относно плана на Савина.
Което си беше в реда на нещата.
Милиони щяха да умрат по ужасен начин.
В името на един нов свят.
Нов Ренесанс.
Юри се вгледа в самодоволната физиономия на Мейпълторп и самоуверения блясък в очите на Макбрайд.
И всичките му колебания изчезнаха.
Савина беше права.
Време беше да подпалят света.
14:55
Южен Урал
Генерал-майор Савина Мартова знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го с костите си — нетипична за нея тревожност, която не й даваше мира. Повече не можеше да чака в кабинета си. Трябваше й нещо, което да й вдъхне увереност.
Вдигнала портативната радиостанция до ухото си, тя поведе двама войници по тъмните и пусти улички на бетонния жилищен комплекс от времето на съветската ера, който заемаше половината площ на подземната пещера. Еднотипните панелни блокове били построени като общежития за затворниците, които работели в мините и рафинериите. Мъже, решили да заменят доживотни присъди в трудовите лагери срещу пет години работа тук. Никой от тях не доживял до петата година, разбира се. Повечето умрели от лъчева болест, преди да е изтекла първата.
Глупаво решение, но пък надеждата превръщаше в глупак и най-разумния човек. И всичко това тя беше получила в наследство. Ведно с поуката.
Хората я смятаха за жестока, но необходимостта рядко имаше друго лице. За децата се грижеха добре. Колкото до болката — и нея гледаха да им спестят според възможностите си.
Жестокост?
Плъзна поглед по празните дупки на прозорците наоколо — студени, тъмни, пълни с призраци.
Виждаше единствено необходимост.
Радиото изпука до ухото й — дано този път лейтенант Борсаков имаше новини. Досега заместникът й беше докладвал единствено за неуспехи. Издирването на децата сред околните планини още не даваше резултат. В началото потерята беше тръгнала по фалшива следа, отвела ги до захвърлената болнична роба.
— Намерихме две мъртви кучета — каза Борсаков. — До реката. Разкъсани. Явно ги е нападнала мечка. Но уловихме силна следа.
— А котките? — попита Савина в радиостанцията. Мълчанието отсреща се проточи.
— Лейтенант? — подкани го твърдо тя.
— Исках да уловя силна следа, преди да ги пусна. Иначе рискувахме кучетата.
Гласът му уж трябваше да прозвучи делово, но Савина усети напрежението зад думите му. Не за кучетата се притесняваше лейтенантът, а за децата.
Защо винаги тя трябваше да бъде твърдата?
Заговори отсечено:
— Вече разполагате със силна следа, нали така, лейтенант?
— Да, генерал-майор.
— Тогава не ме разочаровайте отново.
— Тъй вярно, генерал-майор.
Савина прекъсна връзката. Може бе думите й бяха прозвучали по-остро от необходимото, но през последния час беше получила обезпокоителни новини.