И половината от тази радиация все още се съхраняваше в езерото Карачей.
Радиационните нива по бреговете му се колебаеха около шестстотин рентгена на час. Шейсет минути там гарантираха смъртоносна доза.
Работникът от Озьорск беше намерил изоставения от д-р Арчибалд Полк камион на брега на езерото.
Поклати глава. Не е имало нужда да праща Юри й момичето след него. На практика той вече е бил мъртъв.
Напред се появиха светлинки.
Грееха с надеждата за едно по-добро бъдеще.
Сърцето на операция „Сатурн“.
15:15
— Какво планират? — възкликна Монк, забравил за собственото си нареждане да говорят тихо.
Вървяха покрай брега на реката вече час. Друга река, не онази, където бяха налетели на мечката. Нея я бяха прекосили, прескачайки от камък на камък, и бяха вървели по руслото й до мястото, където се вливаше в своя по-широка сестра, дълбоко в сянката на гъст боров лес. Монк на няколко пъти се беше консултирал с топографската карта. Изглежда следваха вододела, по който се оттичаха водите на източните планински склонове. Дъждовната вода и снежното топене по западните склонове на Урал се оттичаха към Каспийско море, но от тази страна всичко се събираше в просторен басейн от големи реки и стотици езера, които на свой ред се оттичаха — над и под земята — към Арктическия океан.
„Планът на руснаците…“
Възклицанието му беше породено от искрен шок.
Константин примижа стреснато.
— Извинявай — овладя гласа си Монк. Сякаш не знаеше, че в планината звуците се чуват надалеч. Нали именно той беше предупредил децата да шепнат. Сниши глас, макар да си даваше сметка, че напрежението още звънти в думите му. — Може да имам дупки в паметта, но пак ми е ясно, че онова, дето са го намислили, е чиста лудост.
— Няма начин да не успеят — възрази делово Константин. — Не е трудно. Обикновена стратегия. Ние… — той махна към Пьотър и Кишка, а после описа широк жест с ръка зад себе си, сякаш да обхване и другите деца в подземния комплекс — създавахме сценарии и модели, изчислявахме вероятните резултати, анализирахме статистически глобални данни, преценявахме екологичните последици и екстраполирахме крайния резултат. Така че изобщо не е лудост.
Монк слушаше момчето. Звучеше повече като компютър, отколкото като пубер. Но пък обикновените пубери нямаха стоманени пластини зад ухото си. Тук всички имаха такива. Дори Марта имаше голямо колкото нокът на палец парче хирургическа стомана в козината зад ухото си. През последния час Константин му беше демонстрирал умението си да изчислява наум. Не личеше упражнението да го уморява, дори напротив — сякаш му действаше успокояващо. Кишка пък му показа как различава птичите песни и ги имитира съвършено.
Само Пьотър изглежда се стесняваше да говори за способностите си.
— Той е емпат — обясни Константин. — Разчита емоциите на другите хора дори когато ги крият или демонстрират обратното. Една учителка каза, че бил като жив детектор на лъжата. Точно затова предпочита компанията на животни и повечето време стои в Менажерията. Той настоя да вземем Марта с нас.
Монк погледна към Пьотър и старото шимпанзе. Двамата бяха неразделни. Монк беше наблюдавал детето, начина му на общуване. Между него и Марта протичаше постоянна комуникация под формата на мълчаливи погледи, гримаси, жестове.
А после Пьотър изведнъж застина и спря. Марта направи същото. Момчето хукна към Константин и заговори бързо и уплашено, първо на руски, после на английски. Вдигна детските си очи към Монк с надежда за някакво чудодейно избавление.
— Те са тук — прошепна момчето.
Нямаше нужда да пита за какво говори Пьотър. Видно бе по суровия ужас в гласа му. Аркадий и Захар. Сибирските тигри.
— Тичайте! — каза Монк и всички се юрнаха покрай брега. Константин водеше колоната, сестра му Кишка припкаше като газела след него. Монк остави на голямото момче да избира пътя сред къпинаците, трънливите храсти и камъните по речния бряг. Самият той отговаряше за края на колоната. Трябваше да внимава. Сламеножълти смърчови иглички се спускаха на петна към брега, хлъзгави като лед под краката.
Пьотър се хлъзна на едно такова място и падна тежко по дупе. Марта го вдигна с косматата си ръка. Монк ги подкани да побързат. Константин и Кишка вече имаха значителна преднина.
Тичаха пет минути и усилието скоро започна да изцежда силите им. Дори адреналинът и страхът не можеха да ги поддържат безкрай. След още десет минути вече влачеха крака.