Групичката им се събра отново.
Все така не се чуваха звуци от преследване, нямаше пукот на счупени клонки и стъпкани шишарки. Нямаше и помен от тигрите.
Константин, задъхан и зачервен, изгледа ядосано Пьотър и му заговори строго на руски. Явно го гълчеше, задето е вдигнало фалшива тревога.
Монк му махна да спре.
— Не го обвинявай — успя да изрече той, като си поемаше жадно въздух.
Лицето на Пьотър се бе изкривило от обида, но ужасът му не беше намалял и грам.
Марта издаде тих звук и сръга Константин.
Кишка също смъмри брат си на руски.
Бяха обяснили на Монк, че Пьотър не умее да преценява добре разстоянията, разчитал безпогрешно единствено намерения. Можеха само да се надяват, че когато тигрите наистина се приближат…
… Пьотър се вдърви на място с изправен гръб, очите му се разшириха.
Отвори уста, но от страх не успя да издаде и звук.
Не че беше необходимо.
— Сега! — изкрещя Монк.
Всички се обърнаха като един и хукнаха право към бързото течение на реката, както се бяха уговорили. Монк грабна Пьотър, притисна го силно към гърдите си и скочи от брега. Чу още два плясъка — Константин и Кишка бяха скочили във водата няколко метра по-надолу.
Монк изскочи над леденостуденото течение. Пьотър го стискаше отчаяно за врата. Обърна глава и зърна Марта, която се катереше бързо по клоните на едно дърво.
А по-навътре в гората… движение… бързо движение… жълтеникава козина се мерна за миг…
Монк заплува към най-дълбокия и бърз участък на течението. С периферното си зрение видя как Марта се прехвърля от дърво на дърво в гъстата гора. Шимпанзетата не можеха да плуват, дори не можеха да се задържат над водата като хората. Затова Марта трябваше да поеме по друг път.
Горските сенки се пръснаха на парчета под натиска на огромен силует, приведен ниско над земята, с озъбена муцуна, с широки лапи и щръкнала право нагоре раирана опашка.
Тигърът изскочи на речния бряг, а оттам право към Монк.
Монк риташе трескаво с крака, влачен от тежестта на раницата и момчето. Пьотър го стискаше толкова силно, че беше на път да го задуши.
Тигърът летеше в скока си с широко разтворени крака и оголени черни нокти, озверял.
Колкото и бързо да плуваше Монк, нямаше как да му избяга.
Но течението беше на негова страна.
Тигърът цопна на няколко метра встрани от плячката си.
Монк се насочи към бързей между две големи скали. Водовъртежът го потопи дълбоко, после го изплю обратно на повърхността.
Пьотър се давеше и кашляше.
Монк се завъртя и видя тигъра да се мята в лапите на друг водовъртеж. Въпреки всеобщото мнение, че котките мразят водата, тигрите не бяха съвсем безпомощни във водна среда. Все пак животното заплува към брега. Котките предпочитаха да ловуват по друг начин.
Котките обичаха засадите.
Точно това бяха направили тигрите и сега — проследили ги бяха тихо през гората, докато те бягаха, предупредени от Пьотър. Момчето е било право. Следвайки древните си ловни инстинкти, тигрите ги бяха последвали и търпеливо бяха изчакали плячката да се умори, преди да нападнат. Те бяха спринтьори, а не маратонци. Избрали бяха най-подходящия момент за атаката си.
Вторият тигър се появи на брега. Обикаляше ядосано напред-назад. Първата котка излезе от реката, мокра до кости и изтръска подгизналата си козина.
Чак сега Монк можа да ги огледа добре. Макар и с все още силна мускулатура, двете котки изглеждаха недохранени. Козината им беше проскубана. И те като вълците имаха метални пластинки на тила. Единият беше с разкъсано ухо, спомен от стар ловен неуспех. Захар, според описанието на Константин. Били от едно котило и се различавали само по белега.
С общо плавно движение, сякаш в отговор на беззвучен сигнал, двата тигъра се обърнаха и хлътнаха в мрака.
Монк знаеше, че това не е краят.
Ловът едва започваше.
Обърна се и видя Константин и Кишка да изчезват зад един завой на реката. Заплува след тях. Телцето на Пьотър трепереше до гърдите му. Монк знаеше, че не трепери от студа, дори не и от страха си пред тигрите. Огромните му обезумели очи не бяха насочени към брега, а към бързата вода наоколо.
Какво го плашеше толкова?