15:35
Пьотър се беше впил в едрия мъж. Стискаше с ръце врата му, краката си беше увил около кръста му. Навсякъде около него течеше вода, изпълваше света. Усещаше я в устата си, в ушите си, подушваше зелено-сладникавата миризма на леш. А студът го хапеше до костите.
Той не можеше да плува.
Като Марта.
Отправи поглед към далечния бряг с надежда да зърне приятелката си.
Знаеше, че страхът й от водата идва от сърцето. Дълбоката вода беше смърт за нея. Беше усетил забързания й пулс, когато пресякоха реката по камъните по-рано през деня, видял беше стиснатите й челюсти, разширените и оцъклени очи.
Нейният страх беше и негов. Пьотър стисна още по-силно мъжа.
Но истинската сърцевина на Мартиния страх беше по-надълбоко от всяко море. Беше го разбрал още щом тя влезе в болничната стая и клекна до леглото му, а после сложи набръчканата си длан на чаршафите като покана за приятелство. Повечето смятаха, че е дошла да му даде утеха след първата му операция.
Но в онзи дълъг затаен миг, докато се взираше в карамелените й очи, Пьотър беше разбрал тайната й. Марта беше дошла да потърси утеха за себе си, да почерпи сили от него.
И от онзи миг страхът и обичта ги бяха свързали завинаги.
Те, както и една тъмна тайна.
16:28
Ню Делхи, Индия
— Знаете ли, че човек може да вижда в бъдещето? — попита д-р Хейдън Мастерсън, докато пишеше по клавиатурата на компютъра.
Грей вдигна очи от утайката на кафето си. Събрали се бяха в една от частните зали на „Делхи интернет кафе & видео“. Ковалски се беше облегнал на вратата от непрозрачно стъкло и имаше грижата да не ги прекъсват. И току подръпваше лепенката на брадичката си. Елизабет се беше погрижила за нараняванията му и сега подреждаше листовете, които плюеше лазерният принтер. Бяха само четиримата. Росауро и Лука бяха отишли да вземат нова кола под наем за следващата част от пътуването им.
Макар че Грей изобщо не беше сигурен накъде ще тръгнат.
Това зависеше от Мастерсън, а той не беше в разговорливо настроение. Откакто се измъкнаха от хотела, не беше казал и дума. Опитите им да го включат в разговора, да разберат защо според него е станал обект на опита за покушение, постигнаха обратния резултат.
Мълчеше като риба и сякаш не можеше да откъсне поглед от съсипаната дръжка на бастуна си. Очите му направо се бяха оцъклили — не от страх, а в резултат на дълбока концентрация.
Уловила погледа на Грей, Елизабет беше поклатила мълчаливо глава.
„Не го притискай“.
Така че бяха поели на север от Агра към столицата на Индия — Ню Делхи. По време на сто и четиридесетте километра път бяха сменили автомобила на два пъти.
Когато най-после наближиха пренаселения и шумен град, Мастерсън си беше отворил устата колкото да даде кратко указание — трябвал му достъп до компютър.
И се бяха озовали тук, в тясната задна стаичка на интернет-кафето. Без излишни приказки професорът влезе в частен адрес към уебсайта на Бомбайския университет с тройна парола за достъп.
— Проектът на Арчибалд — обясни пестеливо той, след което зададе на компютъра да принтира всичко. И отново потъна в мълчание чак до тайнствената си реплика за бъдещето и че човек можел да вижда в него.
— Какво имате предвид? — попита Грей.
Мастерсън избута стола си назад от бюрото с компютъра.
— Ами много хора не го знаят, но през последните две десетилетия беше научно доказано, че човек е в състояние да вижда в бъдещето. Е, съвсем малко напред — около три секунди, плюс-минус.
— Три секунди? — повтори след него Ковалски. — Голяма полза, няма що.
— Напротив — отвърна Мастерсън.
Грей изгледа намръщено Ковалски и се обърна отново към професора.
— Какво имате предвид, като казвате, че е „научно доказано“?
— Чували ли сте за проекта на ЦРУ „Старгейт“?
Грей и Елизабет се спогледаха.
— Д-р Полк е работил известно време по него.
— Друг учен по проекта, д-р Дийн Радин, извършил редица експерименти с доброволци. Свързал ги към детектори на лъжата, за да следи кожната проводимост, и започнал да им показва поредица от образи на екран. Разбъркани снимки, някои ужасни, други приятни. При снимките с насилие детекторът отчитал силна реакция, нещо като електронно „примижаване“. След няколко минути доброволците започнали да „примижават“ още преди на екрана да се появи неприятна снимка, като преднината е била в рамките на три секунди. Д-р Радин повторил експеримента и получил същите резултати. В университетите в Единбург и Корнел други учени, включително нобелови лауреати, провели подобни тестове и получили същите статистически данни.