Елизабет поклати невярващо глава.
— Как е възможно такова нещо?
Мастерсън сви рамене.
— Нямам представа. Но експериментът бил разширен — изследвали комарджии. Тествали ги, докато играят карти. И при тях се проявил същия модел — реагирали секунди преди картата да бъде обърната. Позитивна реакция, когато картата била в тяхна полза и негативна в противния случай. Това толкова заинтригувало един физик от Кеймбридж, също нобелов лауреат между другото, че решил да задълбочи експеримента, като свърже обектите към скенери за магнитно-ядрен резонанс, за да следи мозъчната им активност. Открил, че източникът на предчувствията изглежда се намира вътре в мозъка. Та този нобелов лауреат — подчертавам го, за да е ясно, че не става въпрос за някой откачен ентусиаст лаик — стигнал до заключението, че обикновените хора са в състояние да виждат бъдещето с няколко секунди напред.
— Удивително — каза Елизабет.
Мастерсън я изгледа продължително.
— Точно това тласкаше баща ви напред — нежно каза той накрая. — Искаше да разбере как и защо е възможно. Щом обикновените хора могат да виждат с три секунди напред, не може ли тази преднина да се увеличи? Часове, дни, седмици, години дори? За физиците подобна идея не е немислима. Самият Алберт Айнщайн е казал, че разликата между миналото и бъдещето е само една „закостеняла и упорита илюзия“. Времето е само поредното измерение, също като разстоянието. Всички ние без проблем поглеждаме напред и назад по кой да е път. Защо да не поглеждаме и по оста на времето?
Грей си помисли за Странното момиче. За скицираното с въглен изображение на Тадж Махал. Ако човек може да вижда през времето, както твърдеше д-р Мастерсън, защо да не вижда и на големи разстояния? Директор Кроу беше споменал нещо за успехите на ЦРУ в проекта за дистанционно наблюдение, спомни си той.
— Нужно било — продължи Мастерсън — само да се открият онези редки индивиди, които могат да виждат по-надалеч от останалите. И да бъдат проучени.
„Експлоатирани, по-скоро“ — поправи го наум Грей, като си мислеше за момичето.
Елизабет извади и последния лист от принтера. Сложи го в купчината при другите и ги даде на Мастерсън.
— И моят баща е… търсел е такива редки индивиди, така ли?
— Не точно, мила моя — отвърна загадъчно професорът.
Елизабет свъси объркано вежди. Мастерсън я потупа по ръката.
— Твоят баща ги намери. Грей само дето не подскочи на стола си.
— Какво?
Почукване на вратата прекъсна професора, преди да е обяснил. Ковалски се размърда, провери кой е, после отвори.
Росауро подаде глава и връчи на Грей тежка връзка автомобилни ключове.
— Тук приключихте ли? — попита тя.
— Не — отвърна кратко Грей.
Мастерсън мина покрай него, награбил купчина принтирани листове.
— Да, приключихме.
Грей завъртя очи и махна на останалите.
— Хайде.
Тръгна след професора, като мислено го стискаше за гушата.
Ковалски му пошушна в ухото:
— Има да ти връща, това е — каза той и кимна към бастуна, който Мастерсън стискаше под другата си мишница. — Задето му съсипа любимото бастунче.
Излязоха от интернет-кафето и завариха Лука Херн да се подпира на високопроходим джип с цвят на мед — мерцедес-бенц G55. Приличаше повече на танк, отколкото на автомобил.
Росауро заобиколи към предните места и още в движение вдигна ръка да предотврати очакваните възражения.
— Добре де, набива се на очи. Знам. Обаче не знаех нито къде отиваме, нито каква скорост може да ни притрябва.
Ковалски се ухили до уши.
— Или колко хонди ще се наложи да прегазим.
— С четириколесно задвижване е, има почти петстотин коня под капака си… и… и… — Тя сви рамене и изплю камъчето: — Така де, хареса ми.
Ковалски тръгна на свой ред да обикаля колата.
— О, да, о, да. Отсега нататък Росауро отговаря за избора на транспорт!
Грей въздъхна и пристъпи към д-р Мастерсън.