Стигнаха до площадчето, където ги посрещнаха с усмивки и настойчиви покани. Масите вече бяха отрупани с храна — тънки царевични питки, купички ориз с подправки, варени зеленчуци, дребни сливи и големи фурми, паници със суроватка — семпла храна, но от сърце. Коленичила жена разбъркваше гъста яхния от леща върху огнище с форма на конска подкова. Дъщеря й се появи с кофа с кравешка тор, с която да подхранят огъня отдолу.
Ковалски застана до Елизабет.
— Не е точно като в „Макдоналдс“.
— Може би защото тук почитат кравите като свещени животни.
— Че то и аз ги почитам. Особено на грил с печени картофи.
Тя се усмихна. Този ужасен човек май винаги успяваше да я разсмее, помисли си. И изведнъж си даде сметка, че телата им почти се докосват. Побърза да отстъпи крачка встрани.
Междувременно се бяха сдобили и с музикален съпровод — един от селяните дърпаше струните на цитра, друг му акомпанираше с хармоника, трети блъскаше на нещо като тъпан.
Висок мъж пристъпи към тях. Изглеждаше в средата на трийсетте, с късо подстригана коса и смугла кожа. Беше облечен в традиционна „доти курта“ — правоъгълно парче плат, увито около кръста, с дължина до глезените, риза с дълги ръкави и закопчана туника отгоре. На главата си носеше бродирана плетена шапка, която се наричаше „куфи“. Поклони се ниско и заговори на английски с отчетлив британски акцент:
— Аз съм Аби Банджее, но за мен ще е чест, ако ми викате Абе. Ние индийците имаме една поговорка — „Ат итхи дево бхава“. Това означава, че за нас гостите са като богове. Което с още по-голяма сила се отнася за дъщерята на професор Арчибалд Полк, мой близък приятел. — Той ги покани с жест на масата. — Моля заповядайте.
Гостите се възползваха от поканата, но усмивката бързо изчезна от лицето на Абе, когато разбра за кончината на баща й.
— Не знаех — тихо каза той с разкривено от болка лице. — Това е непрежалима загуба. Моля да приемете съболезнованията ми, госпожице Полк.
Тя кимна унило.
— За последно е бил видян тук, във вашето село — обади се Грей и кимна към Мастерсън. — Казал е на професора, че тръгва насам.
Мастерсън се изкашля.
— Надявахме се от вас да разберем накъде е потеглил след това Арчибалд.
— Знаех си аз, че не трябваше да тръгва сам — каза мъжът и поклати глава. — Но той бързаше.
— Къде е отишъл? — попита Грей.
— Изобщо не трябваше да го водим там. Онова място е прокълнато.
Елизабет посегна и го докосна по ръката.
— Ако знаете нещо… каквото и да било…
Абе преглътна шумно и бръкна във вътрешен джоб на туниката си. Извади малка платнена кесийка, в която нещо дрънчеше.
— Всичко започна, когато показах това на баща ви. — Той развърза кесийката и изсипа съдържанието й на масата. — От време на време намираме такива, като орем нивите.
Стари зацапани монети, почти черни от годините, се пръснаха по масата. Една се търкулна към Елизабет. Тя я затисна с длан и я взе. Огледа я, като изтри с палец част от мръсотията… и след миг разбра какво държи в ръцете си.
Издраскано, но все още различимо женско лице я гледаше от монетата. Беше обточено с гърчещи се змийски тела. Горгоната на име Медуза. Което можеше да означава само едно.
— Древногръцка монета — възкликна невярващо тя. — И казвате, че сте ги намерили тук, във вашите ниви?
Абе кимна.
— Невероятно. — Елизабет обърна монетата към светлината на огъня. — Гърците наистина са владели за кратко Пенджаб. Заедно с персийците, арабите, моголите и афганците. Дори Александър Велики е водил голяма битка в тези земи.
Грей взе друга от монетите. Изражението му помръкна. Гледа я още миг, после я подаде на Елизабет.
— Виж това.
Елизабет я взе. Погледна я и пръстите й се разтрепериха. На монетата се мъдреше релефно изображение на гръцки храм. И не какъв да е храм. Елизабет се взираше в трите колони и тъмния вход. И главната буква „Е“ на прага.
— Това е храмът в Делфи — промълви тя.
— Прилича на монетата, която баща ти е взел от музея.
Елизабет се мъчеше да проумее връзката, но мислите й се разбягваха, сякаш мозъкът й внезапно беше дал на късо.