Със съзнанието, че изглежда великолепно, той влезе в балната зала.
Нови мраморни подове лъщяха под светлината на дузина кристални полюлеи „Бакара“, дарени от компанията производител по повод събитието. Празен дансинг в средата и маси околовръст. Само че истинските танци вече бяха започнали. Гостите се движеха бавно и спираха да поприказват, теглени от водовъртежите на политическата стихия, даваха мило и драго да уловят нужния поглед, да получат съпричастна усмивка, да си откраднат миг насаме с когото трябва и да уговорят шепнешком някоя сделка.
Най-големите водовъртежи бяха около руския министър-председател и американския президент. Всеки от тях набираше подкрепа за своята идея относно санкциите срещу новите ядрени заплахи. Важна среща по въпроса беше насрочена в Санкт Петербург след Церемонията тук. Запечатването на Чернобил щеше да е символичното начало на срещата.
Николай гледаше двамата и морето от хора около тях. Смяташе и сам да нагази в тези води. А с растящата му популярност като поборник за ядрената реформа, морето само щеше да се разтвори пред него.
Редно беше поне да се здрависа с двамата мъже, които планираше да убие.
Но преди да нагази в морето, Николай отиде при Елена. Тя стоеше до един от високите прозорци. Тежка коприна обвиваше както прозорците, така и жената. Тя изглеждаше великолепно в черната рокля, която се стичаше като масло по стройната й фигура — приличаше на възкръснала звезда от стара холивудска премиера. Държеше чаша с шампанско в едната си ръка, но сякаш съвсем беше забравила за нея. Гледаше мрака навън.
Николай застана до нея.
Отвъд руините на града близо до хоризонта блещукаха светлинки. Бригади от работници щяха да се трудят цялата нощ, за да издигнат зрителските трибуни и да направят последна проверка на системите, преди новият саркофаг да бъде инсталиран върху старата бетонна черупка, захлупила чернобилската централа. Всичко трябваше да мине гладко. Целят свят щеше да наблюдава събитието.
Той я докосна по ръката.
Елена не се стресна — вече беше видяла отражението му в стъклото на прозореца.
Личният му Распутин в сластна женска форма.
— Почти на финала сме — каза той и се наведе към ухото й.
Взривовете вече бяха поставени където трябва. Нищо не можеше да ги спре.
20:40
Пенджаб, Индия
Стрелбата започна, преди Грей да е стигнал края на селото. Викове и писъци цепеха въздуха. В небето трещяха хеликоптерите. Той опря гръб в някаква каменна стена. Джипът чакаше от другата страна на кладите.
Войник в черна униформа притича през откритото пространство с карабина на рамо. Колегите му сигурно вече заемаха позиции около селцето, затваряйки обръча. Скоро щяха да тръгнат напред през лабиринта от улички, убивайки всеки срещнат.
Грей знаеше, че единственият начин да помогне на селяните, беше да отведе хората си оттук, а с тях и нападателите. Трябваше да се измъкнат, преди клането да започне.
Протегна ръка назад към Росауро.
— Ключовете.
Те се озоваха в ръката му, а жената го уведоми мрачно:
— Ковалски и Елизабет ги няма.
Грей погледна назад. Така и не беше забелязал липсата им, зает да тича презглава по кривите улички.
— Намери ги — нареди й той. — Тръгвай.
Тя кимна, и хукна назад.
Грей погледна Лука в очите.
— Пази професора. Скрийте се някъде. Циганинът кимна. Две ками лъщяха в ръцете му. Грей не можеше да чака повече.
Приведен ниско, той напусна прикритието на стената и пое на бегом през откритото пространство.
Елизабет тичаше с Ковалски по криволичеща уличка. От едната страна минаваше канавка, пълна с нещо зловонно.
— Канавката — каза задъхано тя. — Трябва да води извън селото.
Ковалски кимна и свърна зад следващия завой. Стискаше пистолет в едната си месеста лапа, Елизабет подтичваше до него.