Джим Стовъл
Последният подарък
Да се вгледаме в дълбочините на нечия душа и да се вслушаме не само с уши, но и със сърца, с въображение и с безмълвна любов.
Въведение
Двамата с теб сме в началото на едно пътуване през страниците на книгата, която държиш в ръцете си. Искам да ти благодаря за инвестицията, която си направил, и ще продължиш да правиш, докато трае това пътуване.
Вярвам, че когато стигнеш до последната страница на Последният подарък, ти ще си променен. Тогава нашето съвместно пътуване ще приключи, но твоето лично пътешествие към пълнотата на твоята съдба едва ще започне.
Както всяко друго пътуване, така и това ще стане по-специално, ако го споделиш с определени хора в твоя живот. Сигурен съм, че можеш да си спомниш чудесните пътувания и ваканции, на които си бил в миналото. Когато се върнеш към подобни спомени, ще откриеш, че те са пълни не само с мястото, на което си бил, но и с конкретни хора, с които си бил.
Надявам се, когато приключиш Последният подарък и започнеш своето собствено пътуване, да споделиш Последният подарък със своите приятели, роднини и с онези специални хора, които правят пътешествието на живота безценно.
Благодаря ти, че споделяш тази част от пътешествието на моя живот и че ми позволяваш заедно с Последният подарък да споделя част от пътешествието на твоя живот.
С уважение, Джим Стовъл
Едно
В началото
Пътешествието може да бъде и дълго, и кратко, но трябва да започне оттам, където се намираш.
Бях на осемдесет години и се занимавах с право вече петдесет и три, когато ми се наложи да предприема одисея, променила живота ми завинаги.
Седях зад огромното си махагоново бюро на последния етаж на внушителна сграда в най-добрия квартал на Бостън, където се намираше офисът ми. На месинговата табела в мраморното фоайе пишеше „Хамилтън, Хамилтън и Хамилтън“. От тях аз съм първият Хамилтън — Теодор Дж. Хамилтън, ако трябва да сме точни. Останалите двама от табелата са моят син и моят внук.
Не мога да кажа, че сме най-престижната правна кантора в цял Бостън, защото би било нескромно, но ако го каже някой друг, няма да възразя.
Докато се наслаждавах на атмосферата в просторния ми старинен кабинет, размишлявах колко далеч съм стигнал, откакто завърших право. Обичах да гледам моята „стена на славата“, на която имаше мои снимки с последните петима президенти на САЩ, както и с други важни личности.
Хвърлих поглед към голямата, натъпкана с книги библиотека, дебелия ориенталски килим и класическата кожена мебел. Доставяше ми удоволствие да се наслаждавам на добре познатата обстановка, но блаженството ми бе прекъснато от телефона на бюрото. Чух успокояващия глас на Маргарет Хейстингс.
— Сър — каза тя, — може ли да поговорим очи в очи?
Работех с нея вече четиридесет години и знаех, че този тон е запазен само за изключително сериозни или тържествени ситуации.
— Да, заповядайте — отвърнах веднага.
Госпожица Хейстингс влезе на момента, затвори вратата зад себе си и седна срещу мен, от другата страна бюрото. Не носеше нито календар, нито писма, нито някакви документи. Докато се опитвах да си спомня кога за последен път Маргарет бе влизала в моето убежище, без да носи нищо, тя съобщи без заобикалки:
— Господин Хамилтън, току-що е починал Ред Стивънс.
Когато си доживял до осемдесет, би трябвало да си свикнал със загубата на приятели и роднини. Но понякога новината те удря по-зле от друг път. Специално тази ме разтърси до основи. Освен всички емоции и спомени, които нахлуха в главата ми, аз бързо осъзнах, че ще трябва да изпълня и това, което Ред очакваше от мен — тоест да изпълня и професионалните си задължения.
Насочих мислите си към това и казах на госпожица Хейстингс:
— Ще трябва да се свържем с всички роднини, корпоративни бордове и компании, включени в завещанието и да се подготвим, доколкото е възможно, да овладеем медийния цирк, който ще избухне всеки момент.
Госпожица Хейстингс стана и каза:
— Ще се заема с всичко.
Тя се запъти бързо към вратата, но спря за миг. След неловка пауза, по време на която осъзнах, че двамата с Маргарет Хейстингс преминаваме границата между професионалното и личното, тя промълви: