— Надявам се да е така — отвърнах аз, — защото имам чувството, че колкото по-напред отиваме, толкова по-стръмен става пътят.
За пореден път очаквах с нетърпение обаждането на Джейсън и искрено се надявах да се е справил със задачата. Чувствах се така, както в първия ден, когато изпратих сина си на детска градина. Три дена преди края на месеца Джейсън най-после се обади и уговори с госпожица Хейстингс среща за следващата сутрин. Тя ми каза, че звучал много притеснено и неуверено. Можех само да се надявам, че се е заблудила.
На следващата сутрин в уречения час госпожица Хейстингс покани Джейсън в кабинета ми, настани го и взе стол за себе си. Джейсън седеше мълчаливо и трябва да призная, че действително изглеждаше притеснен и дори леко уплашен. Най-накрая казах:
— Е, Джейсън, радвам се да те видя отново. Предполагам, че имаш какво да ни кажеш.
Джейсън вдигна поглед към мен и каза:
— Мисля, че имам.
Той сведе поглед към ръцете си и след дълга пауза заговори бавно:
— Ами, нали трябваше да намеря хора от четирите възрасти с проблеми… и първо потърсих дете. След близо две седмици безплодно търсене бях толкова обезсърчен, че един следобед просто излязох на разходка в парка.
Чувствах се зле, че след толкова усилия и труд ще изгубя наследството си и въпросния последен подарък, който чичо ми Ред е приготвил за мен. По едно време седнах в края на една пейка и забелязах, че на другия край седи млада жена, която наблюдава как малко момиченце си играе на люлката. Жената каза, че според нея момиченцето е изключително. При цялото ми лошо настроение не бях достатъчно любезен и й отговорих, че не виждам нищо изключително в това, че шест-седем годишната й дъщеря просто си играе на люлката. Тя ми отговори: „Първо, не съм й майка, колкото и да ми се иска. Второ, тя е най-невероятният човек, който съм виждала. Работя като доброволец в болница «Света Екатерина». Част съм от един проект, в който се опитваме да изпълним някакво особено желание на смъртно болни пациенти. Емили е болна от рядко срещан вид рак. Правили са й много операции и сигурно половината си живот е прекарала в болници, изтърпявайки големи болки. Когато й казахме, че ще опитаме да изпълним едно нейно желание, тя каза, че би искала да прекара един забавен ден в парка. Казахме й, че сме водили много деца в Дисни Уърлд, на различни състезания или на плаж, но тя само се усмихна и каза: «Много добре, но аз бих искала просто един забавен ден в парка.»“
После тази жена ми разказа как Емили е трогнала всички в болницата и ги е променила. В това време Емили бе спряла да се люлее и бавно крачеше през поляната към нас. После седна на пейката между двама ни. Обърна се към мен с усмивка, която никога няма да забравя, и ми каза, че се казва Емили и че това е нейният специален ден в парка.
Попита ме дали днес не е и моят специален ден в парка. Отговорих й, че не е, а тя се засмя и ми каза, че мога да споделя нейния.
Така че, господин Хамилтън, аз прекарах останалата част от деня на площадката с Емили. Осъзнах, че в малкото си седемгодишно тяло тя побира повече радост и смелост от всеки друг нормален човек.
В края на деня тя беше много уморена и младата госпожица от болницата трябваше да я върне на инвалидна количка. Преди да тръгнат обаче, Емили ми каза, че когато се върне в болницата, ще говори със сестрите и ще попита дали не могат да ми уредят и на мен специален ден в парка.
Джейсън спря да говори и ме погледна право в очите. В очите му блестяха сълзи, а трябва да призная, че и аз трудно се сдържах. Госпожица Хейстингс извади пакетче носни кърпички и промърмори нещо за някаква сенна хрема. Стояхме там и мълчахме, замислени за малкото момиче, чийто проблем вече засягаше всички ни.
Най-после Джейсън се прокашля, избърса очите си и продължи:
— Към края на седмицата видях по тротоара пред нашата къща да върви мъж на средна възраст. Той видя, че се качвам в колата, усмихна ми се и тръгна право към мен. Подаде ми ръка и каза, че се казва Бил Джонсън и че съм имал една от най-красивите коли, които е виждал. Каза, че обикаля квартала и търси работа срещу заплащане и че за него ще е истинско удоволствие да измие такава кола.
Попитах го защо обикаля да търси работа и той ми отговори, че след няколко съкращения и двамата с жена му останали без работа, а имали три малки деца. Затова вършели всякаква работа, която могат да намерят, за да свързват двата края. Очевидно бяха изразходвали спестяванията си и изкарваха пари ден за ден. Попитах го какво става, когато не може да изкара достатъчно, а той само се усмихна и ми каза, че винаги има достатъчно и че този проблем е създал интересни ситуации в тяхното семейство. Сега те прекарвали повече време заедно, а децата се научили да ценят парите и труда. С усмивка на лице ми разказа как миналата седмица останали само с малко овесена каша, но тъкмо когато бил готов да се отчае, чул как съпругата му обяснява на децата, че много от пионерите на Дивия запад дни наред ядели само овесена каша. После добави, че двете му момчета вероятно ще искат занапред да ядат само овесена каша независимо колко пари имат.