— Кой е тоя огромен тип?
Госпожица Хейстингс отговори с усмивка:
— О, Нейтън ли? Той е един много приятен младеж, специално побран за нашето пътуване.
— Какво ще да означава това? — попита Джейсън.
Госпожица Хейстингс просто се усмихна и сръбна от кафето си.
Обърнах се да се здрависам с Джейсън и го поздравих:
— Добро утро, Джейсън. Всичко ще ти стане ясно, когато му дойде времето. Засега предлагам да се облегнеш и да се отпуснеш, а аз ще ти кажа малко подробности, докато пътуваме към крайната ни цел.
Наслаждавахме се на гледките на излизане от Бостън, после през източните части на Масачузетс и пътя през Ню Хемпшир. Когато се отправихме на север покрай брега, започнах да обяснявам на Джейсън в какво ще се състои нашата командировка.
— След малко ще навлезем в щата Мейн, няколко километра ще караме през частни гори и ще пристигнем в дома за момчета на Ред Стивънс, където в продължение на един месец ще бъдеш заместник-родител. Това ще даде възможност на постоянния родител да си вземе заслужена отпуска, а на теб — възможност да се опознаеш с тридесет и шест момчета от шест до шестнадесетгодишна възраст.
Джейсън ме погледна с широко отворени очи и каза:
— Не трябваше ли да научавам нещо за семейството? Откъде на стария му е дошло на ум, че ще науча нещо за семейството от група сираци?
— Стария, както го нарече, основа това място преди тридесет години и оттогава насам го спонсорира — отговорих аз.
— Познаваше всеки и всичко в него и съм сигурен, че там ще научиш урока, който той е планирал да знаеш. За твое добро се надявам да не затвориш сърцето си.
— На мен ми звучи абсолютно нелогично — промърмори Джейсън.
— Както и да е, предстои ти неповторим месец — казах аз. — Тъй като преди да почине, чичо ти ме постави за Председател на управителния съвет на тази институция, двамата с госпожица Хейстингс ще поработим в офиса с някои от дарителите и ще съставим бюджета за следващата година.
След няколко минути излязохме от шосето и тръгнахме по насипан с чакъл път. Подминахме остаряла табела с надпис Дом за момчета „Ред Стивънс“. След секунди личният ни шофьор Нейтън паркира бавно лимузината в средата на двор, заобиколен от няколко сгради — столова, общежитие, нещо като училище, физкултурен салон и административна зала.
Нейтън слезе от лимузината и ни отвори задната врата. Докато вадеше куфарите от багажника, вратата на общежитието се отвори с гръм и трясък и върху Нейтън се спусна цяла орда момчета. Той подхвърли няколко от тях във въздуха, прегърна други и „даде пет“ на трети. Всички го викаха по име и изглеждаха страшно развълнувани, че го виждат.
Най-накрая ентусиазмът им се поуталожи и Нейтън каза с театрална интонация:
— А сега, мъже, да отиваме в общежитието и да проверим дали всичко е подредено, защото този месец ще имаме нов родител.
Момчетата се подчиниха веднага и се спуснаха към спалните си. Нейтън, който някак си успя да вземе наведнъж целия багаж, без да изглежда особено натоварен, ни поведе към общежитието. В голямата спалня леглата се редуваха с шкафчета покрай двете срещуположни стени.
Нейтън стовари багажа на Джейсън до първото легло и каза:
— Добре дошъл у дома. Следващите тридесет дена това ще бъде твоят палат. Господин Хамилтън и госпожица Хейстингс ще отседнат в частните апартаменти до административната сграда.
Нейтън се обърна към Джейсън и каза:
— Предлагам да си разопаковаш багажа и да се настаниш. Предстоят ти много пояснения.
Разбрахме се след двадесет минути всички да се срещнем в столовата. Нейтън заведе двама ни с госпожица Хейстингс до двата удобни апартамента, залепени до административната сграда.
В уреченото време всички се събрахме около дългата маса в столовата. Трийсетина момчета се вмъкнаха и седнаха на определените им места. Говореха оживено и явно бяха любопитни кои са тези хора, които са се събрали на тяхната маса.
След малко Нейтън се изправи в целия си ръст, който в действителност беше внушителен. По моя преценка беше поне два метра. Момчетата моментално утихнаха и Нейтън заговори:
— Както знаете, момчета, редовният ви родител Брат ще бъде в отпуск един месец. Джейсън Стивънс ще го замества.