Образът на Ред изчезна от екрана и в залата настъпи кратка тишина. После Джейсън се обърна към мен и каза:
— Не мисля, че разбрах какво трябва да направя. Къде да търся тези хора, колко…
Аз го прекъснах:
— Млади човече, каквото чу ти, това чух и аз. Нямам право да ти давам допълнителна информация и да ти помагам. И този, както и останалите уроци, на които чичо ти иска да те научи, е такъв, че трябва сам да го проумееш. Мога да те уверя, че Ред Стивънс не обичаше половинчатите неща и ти е дал всичко, от което се нуждаеш, за да успееш.
Посегнах към кашона и извадих малък плик — точно както бе казал Ред. Подадох плика на Джейсън и казах:
— Ще чакаме с нетърпение да те видим в края на месеца.
Джейсън стана бавно. На лицето му се четеше объркване. Тръгна бавно към вратата. Двамата с госпожица Хейстингс останахме в залата още няколко минути. Най-накрая тя наруши тишината:
— Мисля, че няма никаква представа какво да прави с парите в плика.
Замислих се за момент и отговорих:
— Повечето от нас са научили стойността на парите в продължение на много години. Джейсън е отсъствал от училище и има много да наваксва.
Джейсън се обади в предпоследния ден на месеца. Признавам, че бях малко неспокоен. Уговорихме си среща за следващата сутрин. В уречения час госпожица Хейстингс го въведе в офиса ми и двамата седнаха на кожените столове пред моето бюро.
Джейсън изглеждаше малко разтревожен и неуверен. За момент се замислих какво щях да направя, ако ми бяха дали един месец да открия пет души, на които мога истински да помогна с пари. След това се върнах към задължението си да действам като адвокат на Ред Стивънс, който трябва да се разпореди с наследството му. Знаех, че ако Джейсън не се е справил с изискванията, ще трябва да прекратя процедурата. Заради Джейсън, а трябва да призная и заради самия себе си, не исках да става така.
Най-после се обърнах към Джейсън и го попитах:
— Е, млади човече, готов ли си с докладите?
Джейсън кимна утвърдително и извади от вътрешния си джоб измачкан лист. Прокашля се и започна бавно да говори:
— Не съм сигурен, че това е, което се искаше, но както и да е. Първо, една вечер късно си карах колата и минах покрай благотворителна акция за миене на коли. Беше почти тъмно и предположих, че приключват. Спрях и попитах отговорника откъде е групата и как върви набирането на средства. Той ми каза, че са от скаутския клуб и се опитват да съберат пари, за да отидат на националната сбирка на скаутите следващата седмица. После сподели, че не са очаровани от резултата, защото това бил последният им шанс, а парите не им стигали за няколко от момчетата. Попитах го колко още пари им трябват. Човекът каза тъжно, че им трябват почти двеста долара, а скоро трябва да разчистят мястото и да си тръгнат. Паркирах колата и казах на момчетата да я лъснат до блясък. Когато свършиха, връчих на едно от тях двеста долара и си заминах.
Джейсън ме погледна, търсейки одобрение. Кимнах му да продължи. Все още неуверен той като че ли придоби малко повече смелост и погледна отново листа си.
— Когато стигнах мола, започнах да си търся място за паркиране. Забелязах млада жена с бебе, която стоеше пред стара кола и викаше на някакъв мъж с камион, който беше паркирал зад нея. Спорът, изглежда, беше разгорещен и тъй като бяха заели две от най-добрите места на паркинга, аз спрях и попитах какъв е проблемът. Мъжът ми каза, че работи в магазин за коли втора употреба и че жената не си е плащала последните две вноски. Каза ми, че вноските й са само сто долара на месец. Момичето се разплака и каза, че бебето й е болно и че ако загуби колата, ще загуби и работата си и тогава не знае какво ще стане. Попитах мъжа колко още й остава, за да изплати колата. Оказа се, че има още четири плащания по сто долара. Дадох му четиристотин долара и той й написа разписка, че колата е изплатена. Ето копие от разписката.
Джейсън сложи на бюрото ми измачкана и зацапана бележка, след което продължи:
— В мола се натъкнах на младо семейство с две малки деца в магазина за играчки. Децата постоянно молеха за различни играчки, но родителите с тъга им казваха, че тази година Дядо Коледа сигурно няма да дойде, защото тати е бил уволнен. Докато децата бяха в другия край на щанда и се прехласваха по някакви плюшени играчки, аз подадох на майката триста долара и я помолих да докара Дядо Коледа у тях.
На излизане от мола забелязах възрастна жена, която стоеше на пейката. Тъкмо когато я подминах, тя изтърва портмонето си. Наведох се да й го подам и забелязах, че е плакала. Когато я попитах какъв е проблемът, тя ми каза, че двамата със съпруга й Харолд (с когото били женени от петдесет и седем години) за пръв път в живота си не могат да свържат двата края. Неговите хапчета за сърце стрували шестдесет долара на месец, а аптеката в мола не приемала купоните й за храна. С двеста долара купих лекарства на Харолд за три месеца и останалите двадесет долара от рестото дадох на жената, за да го заведе в любимия им ресторант.