— Там! Почакай! — извика ненадейно Пикет. — Спри!
Машинално Ендрю завъртя волана и отби в някакъв път, който извеждаше към полетата, а зад гърба му се разнесе възмутеният вой на клаксон.
— Там, зад навеса — нареди Пикет, свали прозореца и провря глава навън.
Колата намали ход и спря. Ендрю изключи двигателя, вслуша се в кухата тишина на мъглата и към далечното „скръц… скръц…“ на помпите.
— Какво има?
— На север. В тази посока — каза той и посочи. — Това не е ли неговата кола? Разбира се, че е тя.
Ендрю присви очи. Предното стъкло започваше да се изпотява. Пикет беше прав. Пред тях се виждаше задната част на колата на чичо Артър, полускрита зад куп дървени палети.
— Виждаш ли го?
— Не — каза Пикет. — Да, ето го, до оградата, край олеандрите. Нещо прави. Да вървим.
И преди Ендрю да успее да възрази, Пикет беше изскочил от вратата и се носеше на прибежки към далечната петролна помпа. Чичо Артър беше на стотина ярда по-нататък, зает с нещо, в което вземаха участие и костенурките. Ендрю ясно различаваше кашона на земята на десетина фута от мястото, над което се беше надвесил старецът. Извади ключовете и последва Пикет, чувствайки се като глупак. Щяха да ги хванат, ето това щеше да стане, и да ги арестуват за навлизане в чужда собственост. А когато полицията хвърлеше един поглед на метрополитена, двамата щяха да бъдат идентифицирани като хулиганите, тероризирали „Спокоен Свят“.
Той се приведе зад Пикет, който стоеше притиснат към ръждясалата мрежа на оградата, частично прикрит от петролната помпа.
— Взел е костенурките — обясни ненужно Пикет. — Но какво има от другата страна на оградата.
— Арсенал на флотата — отговори Ендрю.
— Какво по дяволите прави той? Я да се приближим — Пикет се шмугна в мъглата към купа палети и Ендрю отново го последва, поглеждайки през рамо към колата си. Наоколо все така нямаше никой. Някъде настрани от тях през мъглата се чуваше шумът на летящите по магистралата коли. Трябваше да отбие по-навътре, така че метрополитена да не се вижда от пътя. А така можеше да ги издаде. Но можеше и да имат късмет. Може би полицията, ако минеше оттук, щеше да помисли, че колата е на някой от работниците.
Надникнаха покрай купа палети в гробно мълчание. Чуваха чичо Артър нещо да си тананика. А може би говореше на костенурките. Той се наведе, взе една и после изчезна сред олеандрите. Чу се някакво шумолене на храсти, после той се изправи, отстъпи назад и взе последната костенурка от кашона. Изглеждаше, че ги пуска на свобода и че ги подбутва в шубраците, може би под оградата. Беше очевидно: той насочваше своята дивизия костенурки към терена на военноморския арсенал. Миг по-късно беше отпратил и последната.
В костенурката се забелязваше нещо странно — тя сякаш носеше някакъв ярък колан.
— Какво, по дяволите…? — започна шепнешком Ендрю и изведнъж видя точно какво беше — колан наистина, изработен от сребро в стила на индианците Навахо във формата на свързани един с друг цветове. Чичо Артър отново се завря в олеандрите.
— Свързано е със съкровището — прошепна Ендрю в ухото на Пикет. Пикет се обърна, за да го изгледа. Ендрю сложи пръст на устните си и направи знак с глава към колата, минавайки на пръсти покрай палетите. Трябваше да изтичат до пътя и да се измъкнат, преди да бъдат забелязани. Но вече беше късно. Чичо Артър беше свършил с последната костенурка и се връщаше към колата си без да подозира за присъствието им. Ако изтичаха сега, той със сигурност щеше да ги види. Пикет разбра опасността, сгуши се ниско и дръпна Ендрю за ръкава, принуждавайки го да клекне до него. И двамата тръгнаха по часовниковата стрелка, за да останат скрити. Чуха шума от затръшването на вратата на малката кола, после двигателят леко забръмча. Веднага тръгнаха обратно на часовниковата стрелка, защото чичо Артър потегли напред. Останаха скрити така, наблюдавайки как старецът нрави завой в обратна посока около сондата и се насочва към тях, изсвирвайки с клаксона в момента, когато мина покрай мястото, където клечаха. Колата подскочи на някаква бабуна и пое на изток, очевидно към дома.
— Проклятие! — каза Пикет високо и мушна ръце в джобовете на панталона си. — Този сигнал беше за нас. Той е знаел, че сме тук. Дори и за миг не сме успели да го заблудим.
— Откъде би могъл да знае? Метрополитена не се вижда от мъглата, а и аз съм сигурен, че не ни видя. Мисля, че изсвири на костенурките.