— Има ли ефект от рекламата? — поинтересува се Ендрю, решавайки да забрави дискусията по въпросите на вежливостта.
— Един човек — кимна Роуз. — Смахнат, ако се съди по външния му вид. Заприлича ми на Мойсей. Появи се днес следобед и проведе разговор с мистър Пениман на верандата. Дори помислих, че му е приятел, но се оказа, че търси „полупостоянен“ пансион. Така се изрази. Не знам какво точно имаше предвид.
— Каза ли му, че става дума за двеста долара месечно?
— Не, така и не стигнахме до това. Но дори да се бе стигнало дотам, едва ли щях да му кажа подобно нещо. Той имаше брада. Трябваше да я видиш. Изглеждаше като Габи Хейс и бе облечен в халат.
— Хавлия?
— Не, някакъв източен халат, мисля. Спомена, че е член на някакво „общество“. Не си спомням точно кое. Каза, че бил очарован от мястото ни, или нещо такова… и особено от книгите ти. Каза, че около къщата имало „атмосфера“. Трябваше да видиш шапката му.
— Книгите ми ли? Да не си му позволила да рови из книгите ми? Каква шапка?
— Беше от онези, не знам как ги наричат, шапки… старомодни клоунски шапки… като конус с кръгла периферия и пискюл на върха.
Ендрю кимна, макар все още да не се бе примирил с това, че някой е бърникал из книгите му, но щастлив все пак, че Роуз не бе дала стаята под наем. Само това им липсваше, да им се натресе някакъв странен фанатик. Може би от атлантите? Какво привличаше тези хора към Южна Калифорния, към брега и към мотела?
— Изгони го, така ли?
— Не, не съм го гонила. Струва ми се, че мистър Пениман го разубеди.
— Отново Пениман! И заради него трябва да се простим с двеста долара на месец. Що за гаден бизнес върти Пениман…?
— Бизнесът му изобщо не е гаден. Ти сам не би дал стаята под наем на онзи човек. О, извинявай. Да, ти би му я дал. Предполагам, от вежливост.
Ендрю кипна:
— Какво аз бих направил, не е… Пениман по-добре да стои настрана от нашия бизнес. Нямаме нужда от гадните му пари и можем да се примирим, ако престане да вмирисва всичко наоколо на розова вода и рибено масло.
Роуз стана и започна да прибира чиниите, без да каже нещо. След една дълга минута мълчание, тя попита:
— Защо си толкова против мистър Пениман? Да не те дразни, че косата му е винаги подстригана и добре вчесана?
Собствената коса на Ендрю беше чорлава. Добре, признаваше го. Имаше нужда от подстригване и приличаше на раздърпан от вятъра храст. Но той стоеше над подобни дреболии. На времето бе пресметнал колко часа е прекарал пред огледалото, вчесвайки я старателно, мислейки, може би, че ако съумее да го направи както трябва, ще види в огледалото един друг човек — истинския Ендрю Ванберген, уверен в себе си, непоклатим, способен да мине по паяжина, без да остави следи. Но косата му беше отказала да му сътрудничи. Малки къдрици изскачаха от края на сресаната част, от което главата му заприличваше на счупен стенен часовник от анимационен филм, с изскочила пружина, поклащаща се в горната му част. Часовете, които бе прекарал, притискайки тези немирни кичури, се равняваха на година и четвърт. Е, добре, той беше сложил край на това.
Роуз тракаше с чиниите в умивалника.
— Не трябва да се страхуваш от хората просто защото те са по-различни — обади се тя, — или защото не можеш да ги разбереш. Понякога ми се струва, че ти мразиш всичко, което не разбираш.
— Аз ли? — попита недоверчиво Ендрю. — Та нали ти не даде стая на бедния брадат нещастник само защото носел шапка. Че на кой му пука от шапката му? Пет пари не бих дал дали я носи или не. Дори бих му завидял, че я има. Бог да благослови шапките.
В същия миг отнякъде се появи мисис Гъмидж — дребна, сива, прегърбена, тананикаща си някаква мелодийка. Тя отвори чекмеджето с джунджурии и започна да рови в него.
— Само за секунда — каза тя с извинителна нотка в гласа си. — Не ми обръщайте никакво внимание.
— Разбира се — съгласи се Ендрю. — Та, за какво говорих…?
— Нямахме ли една малка пластмасова кутийка с малки отвертчици? — попита мисис Гъмидж и примигна към Ендрю.
— Ние ли? — разтвори широко очи Ендрю, когото формулировката на фразата беше оставила без думи.
— Отзад, мисля — помогна Роуз.
— А — произнесе мисис Гъмидж, наклони глава към Ендрю едва ли не съчувствено, опитвайки се да му покаже, че разбира колко трудни са някои неща за него, и че тя не се обижда. — Точно поправях ключалката на вратата на банята, за която така и не ви остава време, мистър Ванберген. Обичам да се захващам с такива дреболийки.