Книгите му — неговите хубави книги — запълваха лавиците на две от стените. Виждаха се имената на Бъроуз и Х.Д. Уелс. Имаше Уудхаус и Дикенс. Нито един от томовете не представляваше особена ценност. Той по-скоро бе притежател на книги, отколкото колекционер. Събираше каквото му попадне. Това бе истината. Мислеше си за това, докато седеше на ръба на леглото, облегнал се на лакти. Книгите обаче съставляваха част от самия него, представляваха част от атмосферата, в която живееше. Не, беше нещо повече от това. Те бяха своеобразна бариера. Бяха като бетонните основи на къща и на тях се крепеше сградата на живота му. Те спираха термитите на перваза на прозореца, задържаха цялата структура, когато земята се разтресеше. Само един поглед към тях бе успокояващ, дори ако беше в лошо настроение. Пениман! Едно насекомо, която се бе промъкнало маскирано, за да загризе дъските на дюшемето. Беше само една буболечка, та макар и Роуз да не го разбираше.
Естествено Ендрю не можеше просто да го изхвърли навън. Парите не бяха никак малко. Роуз щеше да му подаде ножицата за подкастряне на стобора заедно с прахосмукачката и щеше да му каже да оправи всичко сам. Но ако тя вдигнеше ръце, това означаваше край на мотела, край на всичко. В главата му изплува картина: той е щастлив, десет години по-стар, може би малко понапълнял, седнал на маса в ъгъла на ресторанта, в камината лудува весел огън, в ръката му има халба с „Бас Ейл“, на горния етаж всичко е наред, майстор-готвачът се труди в кухнята, а парите просто се сипят. Доста приятна мечта… да, уютна мечта. Но едва ли щеше да се сбъдне, ако единственото му занимание бе да изхвърля гостите навън.
Той въздъхна и дръпна чехлите си. Погледна към лавиците, надигна се и с наклонена глава се захвана да чете заглавията. Ето, една книга липсваше. Сигурен бе в това. Приближи се още, огледа заглавията и се напрегна да си спомни как ги беше подредил. Липсваха две… не, три книги. Бяха го обрали.
5.
И в такъв случай мисля, че ако няма други по-сериозни възражения от Ваша страна, аз мога да кажа онова, което считам, че е истината: че Бог е определил Красотата да се превърне в един от елементите, в които човешката душа непрекъснато да намира упование…
— Какво, какво! — прошепна той, като си помисли в първия миг, че е преглеждал наскоро липсващите книги и просто е забравил да ги върне на местата им. А може и изобщо да не ги бе изваждал от кашоните. Може още да бяха в гаража. Но не беше така и той ясно го съзнаваше. Беше направо невъзможно: книгите ги нямаше и толкова. Някой ги беше взел и изглеждаше напълно ясно кой бе този човек. Разгневен, той взе химикалка от шкафчето и се огледа за лист хартия. Не видя, затова извади хартиената носна кърпичка от джоба си, опъна я върху шкафчето и започна да пише върху нея: „Щастливо си подскачам“ липсваше, която бе надписана на Мортън Джонуоли от Уолт Кели. Нямаше ги и две книги на Дон Блендинг: „Хавайски нощи“ и „Къщата на скитника“ — и двете надписани, макар подписите практически да не струваха нищо. Какво друго? Нищо особено. Неподписан екземпляр на Уидърспуун „Ливърпулски срещи“ и екземпляр от книгата на Герхарди „В очакване на Рая“. Това беше, поне на пръв поглед. Един странно селективен крадец — луд или някой, който е посветил част от времето си, за да проучи как стоят нещата.
Ендрю мушна химикалката в джоба си и напипа там лъжицата. Извади я, огледа се за някое тайно място и след като не му хрумна нищо по-добро, я пъхна на полицата зад съчиненията на Чарлз Дикенс.
— Роуз! — извика той, крачейки към вратата. Кражба в дома им — това беше последната капка. — Роуз!
Роуз се показа от кабинета с парцал за бърсане в ръката.
— Какво има? — попита тя. — Какво се е случило?
— Кражба, ето какво. Книгите ми… откраднати.
— Всички?
— Не, избрани екземпляри. Знаел е какво да търси. Твоят човек с шапката. Той е бил. Не каза ли, че той само е разгледал някои книги в библиотеката?
— Ами, така беше — каза Роуз. — Поне докато аз бях там. Едва ли се е промъкнал обратно, докато аз си мислех, че е с мистър Пениман на верандата.
— Ще ти кажа, че точно това е направил. Виж какво, нека отсега нататък аз да разговарям с тези хора, а? Както вървят нещата, ще ни откраднат и дрехите от гърба.
Роуз се обърна към стаята, от която бе излязла.
— С удоволствие — съгласи се тя. — Разговаряй с когото пожелаеш.