— Ще го направя, да знаеш — извика Ендрю след нея, осъзнавайки в същия миг, че сопването му бе прозвучало меко и глупаво. Не беше сигурен, че дори на него самия е ясно какво искаше да каже с това. Но, Господи, нямаше да позволи да го крадат, и то в дома му! Още по-малко от някой дебелак в източен халат с клоунска шапка. Накъде отиваше светът? Нима започваше да се вмирисва под носа му? Той изтрополи гневно нагоре към спалнята на леля Наоми, готов да даде на котките да се разберат, ако някоя от тях го пожелаеше. Но те явно бяха излезли през прозореца, а леля Наоми спеше в креслото си. Взе полупразната чиния и излезе, мърморейки под носа си, докато слизаше по стълбите.
Остави я на кухненския плот, излезе в задния двор и отвори капака на кофата за боклук, мислейки, че е постъпил прибързано с изхвърлянето на плика с отровата, макар да не му бе съвсем ясно по каква причина точно в този момент иска да го задържи — кого или какво иска да отрови. Крадецът, естествено, отдавна се бе изпарил.
Изведнъж осъзна, че крачи безцелно, като изплашен, че светът може да рухне върху главата му, а той не знае с какво да го подире. Трябваше да направи нещо, все пак. Явно живееше в свят на плъхове, които ставаха все по-смели и по-смели с всеки изминал ден. Кофата за боклук беше празна. Отровата я нямаше. Изненадан, той отвори и другата кофа. Опосумът също го нямаше. Може би санитарните инспектори бяха дошли за опосума, но бяха намерили и отровата и бяха взели и нея. Е, да вървят по дяволите.
Върна се обратно. Беше едва девет часа, а нощта се оформяше като една от най-неприятните от месеци насам. До половин час Роуз щеше да си легне и нямаше да му проговори. Беше начумерена. Но, за Бога, да покани престъпници в дома им и да им разреши да си избират от книгите му — това не беше хубава постъпка. Той влезе в библиотеката и седна на един стол, но почувства веднага, че не може да остане седнал. Имаше нужда от разходка, това беше. Разходка в мъглата. Обичаше миризмата на мъгла и миризмата на океана малко по-нататък. Беше като еликсир.
Отправи се към предната врата и в мига, когато ръката му посегна към дръжката, осъзна, че не може просто така да излезе. Роуз щеше да помисли, че е излязъл сърдит и по никакъв начин после нямаше да може да я убеди, че просто е искал да прочисти главата си. Върна се обратно в кабинета, където тя седеше и шиеше калъф за възглавница.
— Прииска ми се да поизляза — каза Ендрю и й се усмихна.
— Много хубаво.
— Само да се поразходя. Трябва да помисля по някои въпроси.
— Каква чудесна идея.
— Този проклет човек с халата…
Роуз поклати глава и се намръщи. След това взе в ръце калъфа и го обърна наопаки, разглеждайки шева в ъгъла. Повече не каза нищо.
Секунда по-късно Ендрю се измъкна навън и излезе в мъглата на нощта. Чувстваше се по-обречен от когато и да е било. Изглежда имаше сили, които заговорничеха срещу него. Съвсем неочаквано се сети за двете хиляди долара на леля Наоми и си помисли, че може би някои неща се бяха развили както трябва.
И в този момент, сякаш всички мрачни събития тази вечер бяха съзрели удобна възможност да скочат и напълно да омърсят всичко — той почувства отвращение към парите в портфейла си. Какво друго означаваха те, освен че той зависеше от старата леля Наоми? Ето Роуз — тя седеше в кабинета и шиеше, правеше нещо, за Бога. А той какво беше? Един човек, който дебнеше наоколо, за да изтръгне с измама парите на една сбъркана старица, която се преструваше, че презира, без да го чувства наистина. Той беше достойният за презрение. Той беше подъл и жалък и по този въпрос не можеше да има две мнения. Роуз го бе разбрала какъв е още в началото. И щеше да бъде голям късметлия, ако тя изобщо някога му проговореше. Не тя му бе откраднала книгите. Истината бе, че тя се бе примирявала с тях. Защото те задръстваха всеки свободен ъгъл с къщата. Но Роуз не го упрекваше за това. Дори ги почистваше от прах. С радост ги бе подреждала по лавиците, докато той просто ги бе оставил разхвърляни насам-натам. И не беше нейна вината, че някакви субекти, принадлежащи към тайни общества, се бяха промъкнали, за да ги откраднат.
Всъщност, какви бяха тези „общества“? Какви бяха тези типове с халати и смешни шапки? Напоследък подобни работи започнаха да витаят във въздуха: Пикет с приказките си за отровните риби; Пениман, които сновеше в тъмнината, създавайки впечатлението за човек, обсебен от странно познание; леля Наоми с нейната лъжица и изненадващия й страх от сребърни четвъртинки долари; а сега и този „атлант“ или какъвто там беше, крадящ книги. Той като че ли много добре знаеше какво му бе трябвало, сякаш бе навестявал дома им по-рано и бе проучил това, което му бе необходимо.