Естествено имаше и по-прости отговори. Почти винаги бе възможно да се намерят такива, но Пикет не виждаше никаква полза от тях. На времето чичо Артър бил изумителен пътуващ търговец — спирал от къща на къща, от град в град, от щат в щат, а още по-рано дори и от континент на континент, обикаляйки земята като калайджия, който си предлага стоката. Нямало нищо, което да не бил продавал, по думите на леля Наоми, нямало врата, пред която да не се бил изправял и звънец, на който да не е позвънявал. Кариерата му се равнявала на кариерите на десетима обикновени търговци, натрупани една върху друга, и едва ли съществувало кътче по глобуса, без значение колко далече оттук, от което да нямал някакви спомени.
Такъв инстинкт трудно би умрял, мислеше си Ендрю, бродейки из смълчаната къща с чаша бира в ръка. Виното в хладилника беше изчезнало — отново ръката на мисис Гъмидж, без съмнение. Минаваше полунощ, а не него не му се спеше. Спречкването с Роуз бе направило невъзможен съня, особено след разговора на задната веранда. Седна в библиотеката и се загледа в книгите. Може би трябваше да почете, за да се разсее. Трябваше да бъде нещо солидно, макар и не вълнуващо. Дикенс щеше да свърши работата — и то нещо забавно от Дикенс. Или защо не „Вятър във върбите“? Точно така: безкрайни, покрити с детелини ливади, стигащи до бълбукащи ручеи; разговори за домашното огнище, за Коледа, за халби с бира, за пикници, за разходки с лодки и весели компаньони. Нещата не бяха наред и след като не разполагаше с чаша вино, за да ги оправи, беше му необходима поне книга.
Отвори книгата наслуки — толкова често я бе препрочитал, че началото и краят не означаваха нищо за него — и откри, че бе попаднал на „Гайдаря пред портите на утрото“. Рати и Моул бяха потеглили да открият малката видра, загубила се надолу по реката. Всеки момент щеше да пукне зората. Светът се обръщаше с лице към утрото. В бриза се долавяше нежна мелодия, промъкваща се между шубраците. Нещо витаеше във въздуха — нещо… За миг Ендрю помисли, че знае какво е това нещо. Наистина знаеше, но не можеше да го изрази с думи. Не бе от онези неща, които знаеш с мозъка си, а от другите, които се усещаха чрез мравките по гърба, чрез свиването на стомаха. И не бе като евтините машинации на хора от рода на Пениман, а нещо по-различно, такова, каквото хора като него не могат да доловят или най-малкото ненавиждат — от нещата, с които те не искат да имат нищо общо и желаят да унищожат. Точно в този момент Ендрю чувстваше, че той самият страстно го желае, каквото и да бе то. Затвори книгата и остана да седи. Късният среднощен час бе много подходящ за тази атмосфера, в която душата намираше отдих, образно казано. Когато настъпеше утрото с неговите гаражи, очакващи да бъдат боядисани, подозрителните типове със странни шапки, навъртащи се под претекста, че желаят да наемат стая, тогава това чувство щеше да се изпари, да се разтвори във въздуха и да отлети може би наблизо, но достатъчно далече. И той отново щеше да се натъкне на него, когато най-малко очакваше, и да вдъхне отново от обещанието за райски небеса в едва полъхващия бриз, за мястото на „моите въжделения“, както се бе изразил Рат.
Ендрю вдигна поглед и с изненада установи, че в кухнята свети. Беше изгасил лампата преди повече от час. Беше късно — към един или два сутринта. Чу се изскърцването на стол, избутан назад и дрънченето на лъжица в купа. Изправи се и се приближи на пръсти. Като нищо можеше да бъде Пениман. На Ендрю му беше писнало от срещи с Пениман днес.
Оказа се, че е сбъркал. Беше леля Наоми по нощница. За миг челюстта на Ендрю провисна, защото фактът, че леля Наоми ходи из къщата, бе много необичаен. Тя толкова рядко напускаше стаята си, че той беше започнал да я възприема като част от мебелировката там и едва ли щеше да се изненада повече, ако бе видял нощното й шкафче или закачалката й за дрехи да слязат в кухнята. На леля Наоми й се бяха прияли ядки за закуска. На масата пред нея имаше половин дузина опаковки и тя ги гледаше, явно колебаейки се на кой вид да се спре. При вида на опаковките Ендрю осъзна, че умира от глад. Стомахът му роптаеше, сякаш не бе ял от месеци. Това, от което имаше нужда, бяха именно ядки.