— Здрасти — обади се той с усмивка на лицето.
Тя го погледна сепнато, изненадана, че са я заловили да яде ядки точно в този час.
— Смяташ да хапнеш?
— Ами, да — кимна тя.
— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?
— Съвсем не — отговори тя и кимна към отсрещния стол. Държеше се почти приятелски, сякаш актът на закусването с ядки бе най-радостното нещо на света.
— Аз самият съм привърженик на „Чирио“ — заяви Ендрю и извади от бюфета една купа и за себе си. — Повечето хора най-напред наливат млякото, а после поръсват със захар. Аз го правя по другия начин, защото предпочитам захарта да остана на дъното. След като свършиш с млякото, може да се изгребе с лъжицата. По този начин става чудесно — и докато говореше, се сети, че точно за това го бе предупреждавала Роуз — да се въздържа в разговора от дивотии, които жена като леля Наоми не би могла да разбере.
Тя кимна, сякаш наистина бе схванала, взе кутията „Пшеничен Чекс“ и изсипа от нея колкото да напълни около една трета от купичката.
— Номерът — каза тя — е да не се пълни купата. Защото човек би желал да вкуси от всичките. Това е само въпрос на умереност. Безсмислено е да се тъпчеш с първия попаднал ти сорт.
Съветът се стори на Ендрю абсолютно необорим, защото повече или по-малко той мислеше по същия начин. Каква приятна изненада бе откритието, че леля Наоми притежава известни познания в тази деликатна област.
— А какво мислиш за люспичките? Винаги съм смятал, че проблемът с царевичните люспички е в това, че се разпадат. Веднага подгизват.
Тя отново кимна:
— Слагаш прекалено много мляко — обясни тя — и направо ги удавяш в него. Използвай по-малко и после разрови с лъжицата. Нека част от люспичките останат сухи над повърхността му. Забелязала съм, че при пшеничните проблемът е избегнат. Те се задържат цели по-дълго. Както е и с подсладените ядки. Захарната глазура пречи на млякото да ги навлажни веднага. Е, поне докато не се разтопи. Но никога не съм имала особено доверие в тях. Още с появяването им на пазара реших, че са измишльотина.
Ендрю сви рамене, решавайки да не влиза в спор. Истината бе, че имаше слабост както към „Трикс“, така и към „Захарните пуканки“. Страхуваше се да не я пропъди. Ако заявеше пристрастността си към подсладените ядки, това можеше да предизвика нежелани усложнения.
— А помниш ли „Ръскетс“? — попита той. — Онези малки бисквитки от пресовани една за друга люспички?
— Разбира се — тя замълча, погледна го изпитващо и след малко попита: — Ти от кои беше? От тези, които ги обичат натрошени или обратно?
— Не обичам да ги натрошавам. Абсолютно! Единственият начин да го направиш, е да ги притиснеш към стената на купата, така че да се подадат частично над млякото, както спомена преди малко, и да ги разделиш една от друга с лъжицата, за да имаш малко сухи люспички с останалата част. Естествено на дъното остава купчина овлажнели люспички, но това не може да се избегне. А случайно да си попадала на „Уийтабикс“?
— От години не съм — отвърна тя. — Яла съм ги в Лондон, когато бях добре със здравето. Тогава пътувах много. Да-а, това е проблемът на прикованите към леглото — светът вече не е едно уютно място за тях.
— Всъщност — започна Ендрю — по едно стечение на обстоятелствата разполагам с канал за доставка на известно количество „Уийтабикс“. За заведението. Приятелят ми Пикет ще ги докара от Канада. Дори си мисля, че ще мога редовно да те осигурявам с известен запас.
— Ще ми бъде приятно. Колко малко са изненадите в наше време, колко малко са утехите.
— Сигурно е отвратително — изрази съчувствие Ендрю. — Не мисли, че проявявам любопитство, лельо, и можеш напълно основателно да ми кажеш да си гледам работата, но не съм съвсем наясно какво точно е заболяването ти. Трябва да е нещо много неприятно, след като не можеш да си позволиш да мръднеш навън.
Тя поклати глава, загледана към вратата на кухнята.
— Това е само един кръст — каза тя иносказателно, — който трябваше да поема.
— Аха — обади се Ендрю, който всъщност нищо не разбра. Реши да не проявява настойчивост, като подсигуровка срещу възможността да не разбереше нищо или, още по-лошо, срещу опасността да се окажеше, че става дума за някакво трудно определима женска болест, за която не искаше да слуша. — Хареса ли шоколадите?
— Да, не бяха лоши, благодаря ти. Спомена, че ги е направил новият ти готвач, така ли е?
Ендрю примигна срещу нея. Лъжите, изглежда, имаха свойството да бъдат безсмъртни. Върху него се стовари непреодолимото желание да извади портфейла си и да върне на леля Наоми останалите хиляда и четиристотин долара, както и да си признае всичко. Въздържа се, пое дълбоко дъх, усмихна се широко, кимна утвърдително с глава и точно в този миг в кухнята влезе примижалата от светлината Роуз и го спаси.