— Я виж тук!
После кимна на Джими. Той със светкавично движение ритна Пениман в коляното и веднага се скри зад Гъс, който изгледа Пениман с поглед, който казваше: „Само опитай!“.
Пениман разтърси яростно глава, прехапа език до откъсване и си помисли, че скоро пак ще се върне тук. Скоро! Когато му дойдеше времето, когато всичките монети станеха негова собственост и той можеше да нрави каквото си поиска. Насили се да се усмихне, опита се да докара на лицето си изражение, признаващо, че е попаднал на по-силни от него и се засмя.
— Добре, получихте всичките? — каза той. — Кажи ми сега за стареца и монетата. Какво стана с монетата?
— Той беше откачен — започна Джими. — Заши монетата в стомаха на една риба, нае лодка на кея от Бил Найлър и загреба към на пролива. На лодката имаше монтирана въдица за марлин и той закачи рибата като стръв. Остана там половин час, пушейки лула, натъпкана с лайна. Чух го да си пее. И тогава онова нещо изплува от океана и го изяде заедно с лодката, точно като в Пинокио. Имам касета с този филм. И мисля, че беше същата риба.
— Ти си мислиш, че момчето те лъже — отсече Гъс, повече като заключение, отколкото като въпрос. — Проклето богато копеле, дошло тук с шибана лимузина. Не си ли само един неблагодарник…
Но Пениман се беше обърнал, отправяйки се на вдървените си крака по изгнилия асфалт към лимузината. Всъщност той беше повярвал на всичко. Беше чул точно това, което подозираше… и от което донякъде се страхуваше. Но не беше сигурен какво означаваше то. Очакваше всеки момент потупване по рамото, след което ръката на Гъс да го извърне към себе си и мазният му юмрук де се забие в него. Не, вече нямаше да пътува без пистолет. Но зад гърба му се разнесе само лудешки смях. В следващия миг една от кредитните му карти свирна покрай ухото му, после се чу изтопуркването на малки крачета. Той се напрегна, очаквайки удар, но усети само някаква ръка да го мушва в гърба. Малка ръка — без съмнение тази на Джими.
Пениман залитна напред, задържа се на крака и продължи да крачи. Нямаше да се обърне. Те искаха от него да се обърне. Той се наведе, качи се в лимузината и заповяда на шофьора да завърти в обратна посока. Намести се на седалката и за първи път помисли за онзи от Лос Анджелис, който бе предложил петдесетте долара. Наведе се да разхлаби връзките на обувките си и тогава усети дъвката на Джими, залепнала за гърба на палтото му. Тя се бе залепила за тапицерията на седалката и сега се разтегляше.
Осветената от слънцето мъгла беше бяла и Ендрю имаше чувството, че седи в къща сред облаците. Освен това като че ли мъглата се сгъстяваше, макар отдавна да бе съмнало. Бризът беше стихнал. Всичко беше влажно — тротоари, стволове на дървета, керемиди по покривите, предното стъкло на метрополитена. Ендрю седеше в колата, включваше от време на време чистачките и наблюдаваше улицата.
Тази сутрин моравата и тротоарът бяха осъмнали покрити с мъртви чайки. Ендрю беше ритнал една от тях, скрита в мъглата. След това ритна втора и когато се наведе, за да я разгледа по-добре, видя трета в канавката. Бяха навсякъде — изпопадали като простреляни. Бродейки сам в мъглата, той беше събрал шестнайсет птици в един кашон и го бе изхвърлил в кофа за боклук. Тази работа му се струваше много странна и той се запита дали не е имало изтичане на отровен газ през нощта, може би поради нечия небрежност във военноморското поделение.
Странно звучаха и новините по радиото — съобщаваше се за река Сан Габриел, която придошла в обратна посока, сякаш бе имало необичайно висок прилив. Но такъв нямаше. Реката просто сякаш бе решила да потече обратно и червеникавите й води бяха наводнили дворове, задръствайки канализацията. Ендрю се замисли над някои неща: странно фосфоресциращия океан снощи, прибоя, дъжда от мъртви птици, реката. Във всичко това се долавяше някаква библейска нотка, някакво предзнаменование, че нещо ще се случи. Самата сутрин обаче се развиваше достатъчно спокойно. Той погледна часовника си.
Минаваше десет. Беше спал до късно — много по̀ до късно, отколкото през последните петнайсет години. Отпи от кафето, което бе успяло да изстине в студения утринен въздух. Нямаше смисъл да се захваща в подобно време с боядисването на гаража. Не, този ден не беше за работа, беше по-скоро ден за размисъл, за четене и за възстановяване от вчерашния ден, който определено се бе оказал най-дългият в живота му.