Беше щастлив, чувстваше се уютно в колата си. Пускаше отоплението за по няколко минути, поемайки риска да бъде открит, но за сметка на това вътре беше топло и някак сънливо. Имаше нещо в миризмата, нещо познато, което в комбинация с мъглата, кафето и морския въздух, нахлуващ през процепа на прозореца, създаваше някакво усещане… не, не можеше да го опише. Сякаш се издигаше с балон във въздуха, напълно спокоен, с нещо приятно в ръката за пиене, и наблюдаваше как неестествено наклонената повърхност на земята се плъзга под краката му.
Мъглата леко притискаше всичко надолу — като едно сиво палто, наметнато на плещите на сгушилия се свят. От клоните на дървото, под което бе спрял, падаха капки влага и чукаха по покрива на колата му, но интервалът беше толкова дълъг, че всяка изглеждаше като последна, а отнякъде, приглушено от далечния шум на трафика и епизодичните самотни крясъци на реещите се чайки, се разнасяше бавното блъскане на вълните по брега.
Чудесна сутрин за разходка по плажа. Снощният прибой сигурно бе изхвърлил на брега мидени черупки и излъскани камъчета, а в тази мъгла и поради студеното време, туристите едва ли бяха успели да ги съберат. Ендрю доизпи кафето си и остави чашата на пода на колата. Идеята му беше да изчака Пениман, ако не за нещо друго, то поне да има какво да докладва на Пикет, когато той се върнеше от Ванкувър с партидата „Уийтабикс“. Но Пениман не излизаше и Ендрю вече започваше да подозира, че го е изпуснал. Това бяха рисковете на успиването.
Той слезе от колата, затвори вратата колкото може по-безшумно и я заключи. Мъглата бе толкова гъста, че нито Роуз, нито Пениман можеха да го видят от дома, и макар да му се искаше да си бе взел шапката, не можеше да рискува да се върне за нея. Мушна ръце в джобовете си и се отправи в югозападна посока към плажа, завивайки по тясната уличка, в която бе дал скокливките на котките. Едва сега се запита дали това не бяха котките на леля Наоми. Каква шега на съдбата можеше да се окаже постъпката му, а? Той прави какво ли не, за да прочисти къщата от тези изчадия, а после се оказва, че ги е нахранил с целия си улов. Те сигурно са го сметнали за побъркан. Рано или късно всички щяха да го сметнат за побъркан — котките, леля Наоми, Роуз, Пениман — всички без Биймс Пикет, който не беше от онези, за които котлето е черно. Ама наистина, колко смешно би било, ако бе дал този царски обяд на котките на леля Наоми. И какво от това, дори на смъртниците в затвора им се полагало едно първокласно ядене, преди да ги отведат, или поне така разказваха.
А котките май го бяха харесали за постъпката му. През последните ден-два те непрестанно се навъртаха около него. Една дори се бе вмъкнала рано сутринта в спалнята му. Ендрю се бе разсънил достатъчно, за да види тварта да седи там, сякаш иска да му каже нещо, или като че ли беше стояла на пост, докато той бе спал.
В началото на пясъчната ивица той се събу, махна чорапите и ги напъха в обувките, завърза връзките им една за друга и ги провеси на врата си. После нави крачолите на панталона си до коленете. Пясъкът беше влажен, студен и го драскаше по ходилата. Океанът още не се виждаше, но се чуваше. За момент той се озова погълнат от мъглата на плажа, без да вижда нищо освен кръглото петно пясък около себе си и без да чува нито звук. Беше абсолютно сам и мисълта за това неочаквано го ужаси. В главата му се материализира убеждението, че Те са някъде тук: караконджулите на Пикет, които, кой знае, може сами да бяха направили мъглата с помощта на машина, монтирана отдолу на кея.
И точно в този миг някакъв човек изникна пред него. Беше невероятно дебел, носеше на главата си някакъв блестящ шлем и беше облечен в риза с щамповани луни и звезди. Пришълец, помисли Ендрю и едва не отскочи назад в мъглата, за да се скрие, но от евтините панталони и обувки на мъжа веднага ставаше ясно, че той не е слязъл от звездите. От друга страна, той беше не по-малко изненадан от срещата. Явно бе някой от местните ексцентрици — като брадатия, който ги бе посетил вчера в мотела — и нищо чудно да беше мистик. Той кимна и мина покрай него, мърморейки под нос. Незабавно след това се появи друг, а след него още трима или четирима. Всички бяха облечени като махараджи и носеха малки дайрета — онези, които можеш да спечелиш на лотария по време на карнавал. Ендрю бързо се размина с тях, внимавайки да не ги погледне в очите.
В бързината си той ритна една огромна раковина и тя се изтърколи по склона на малката дюна към мястото, където вълните облизваха каменистия бряг. Ендрю изтича след нея и я вдигна — черен мурекс с размера на дланта му, който прибоят бе изтръгнал от дълбоките води. Непосредствено до вълните брегът беше покрит с черупки, медузи и заплетени водорасли. Виждаха се морски охлюви, миди, малки морски звезди, рибки и какви ли не още морски създания. Голяма треска с изпъкнали очи лежеше заплетена сред водораслите. Нещо подобно на змиорка, дълга почти колкото капака на метрополитена, лежеше полузаровена в пясъка и вълните се плискаха в източената й опашка. Ендрю съжали, че беше дошъл без чувала си. Какво огромно количество интересни неща бе изхвърлило морето. Можеше да напълни скрина с тях.