Ендрю погледна. Сепията беше разсечена по дължина, но разрезът беше толкова прецизен, че Ендрю в началото го бе взел за естествена гънка на кожата. „Какво означава този срез, запита се Ендрю. Нима Пениман беше излязъл да прави дисекции на морските животни?“ С лека гримаса Ендрю се наведе и дръпна кожата около среза встрани, разкривайки огромна кост и кухината на някакъв орган. Цялата вътрешност беше обгоряла, сякаш някой беше палил огън в тялото. Ендрю се изправи и отстъпи една крачка, обръщайки се към океана, за да поеме глътка чист въздух.
— Отвратително, нали? И как вони само — проговори отново човекът, загледан в огнището на лулата си — Вашият приятел май го очакваше, говоря за изгорените органи. Едва не си завря носа вътре, като че ли става дума за разсечени цветя. Носеше и ръкавици със себе си, както и нещо като престилка. Не му се искаше да си цапа белите панталони, предполагам. И знаете ли какво направи?
Ендрю безмълвно поклати глава в очакване да чуе, че Пениман си е приготвил сандвич от сърцето на сепията и го е изял.
— Поровичка се там вътре и извади някаква сребърна монета, омотана във въдичарска корда. Разряза кордата с нокторезачка, изплакна монетата в океана, изсуши я в престилката си, сложи я в джоба си и си тръгна. Просто, ей така. Зачудих се. За момент не знаех какво да мисля, но после си спомних, че е фокусник. Всичко е било номер, разбира се, а аз се хванах. Едно време в Лас Вегас имаше един професионален фокусник, който правеше същото — със златен пръстен и самун хляб във фурната. Вземаше пръстена от някой от публиката, нали разбирате, държеше да е много ценен, правеше така, че да изчезне, а след десет минути помолваше някой случайно избран келнер да му донесе гореща кифла. И тогава…
Но Ендрю вече не го слушаше. Историята с пръстена и кифлата нямаше никакво значение. Но случката със сепията и монетата имаше… по някакъв необясним начин. Нима Пениман се бе опитвал да улови сепията снощи от кея? Определено изглеждаше, че е било така. Беше хванал нещо… нещо голямо при това. Сигурно беше скъсал кордата и бе дошъл на брега тази сутрин, за да я потърси, което само по себе си беше доста странно, освен ако не е бил сигурен, че стръвта, каквато и да е била, е щяла да убие създанието и че силният прибой е щял да го изхвърли на брега. И ако се съди по онова, което Ендрю знаеше, този сценарий се бе осъществил. Какъв обаче бе смисълът на всичко това, не му беше дадено да знае. Той бавно се връщаше по брега, несъзнателно чистейки пясъка от раковината на мурекса.
Спря и се загледа към океана. Мъглата малко неочаквано започна да се разсейва и той гледаше как малки зеленикави вълни се разбиват по плитчините край брега. Пениман, изглежда, бе излязъл на лов за нещо повече от ленива сепия. Ендрю, Пикет, може би и Роуз, също се въртяха около примамките му. Един ден, ако не внимаваха, той леко щеше да подръпне въдицата и те щяха да скочат към нея. И тогава той щеше да навие макарата и да ги напъха в някой стар чувал.
Е, добре, Ендрю щеше да внимава. Пениман доста глупаво подценяваше него и Пикет. Това му беше грешката. Крайно време бе Ендрю да нанесе ответен удар — тънко, разбира се. Достатъчно бе да накара на първо време Пениман да започне да си задава въпроси, просто да поглежда през рамо малко по-често и да бъде по-малко безгрижен и самодоволен. Ендрю кимна на океана и се взря в мъглата, мислейки си, че за да запази Роуз, ще трябва да скрие цялата тази обезпокоителна работа от нея. Нека тя си мисли за Пениман каквото пожелае. Когато му дойде времето, Ендрю ще го демаскира, ще хвърли кал по панталоните му, ще му разбърка косата, ще отреже края на брадата му, ще го изиграе със занитената монета, ще…
— Хей! — извика Ендрю, скочи и махна с ръка във въздуха. — Какво е това?! — той захвърли гигантския мурекс на мокрия пясък и изтръска дясната си ръка. Капка кръв разцъфна на меката кожа между пръстите му. Беше се убол и го болеше адски. Разтри ръката си и се наведе над черупката. Един рак отшелник се подаде навън — огромен и космат — и помаха заплашително с щипците си към него. Окото му беше изнесено на стълбче, като око на лунно създание, и му се стори, че го разглежда от шейсет посоки едновременно. Ракът нарами черупката и се отправи към океана. След малко Ендрю го видя под кристалната вода — една тъмна сянка, потеглила за дълбочините в търсене на някоя приятна, обвита с водорасли подводна пещера, където, кой знае, може би имаше кресло, направено от черупката на мида.