Ето го и ъгъла. Ендрю зави, слезе от тротоара и се отправи към бензиностанцията на „Тексако“, където смяташе съвсем открито да пийне вода от чешмичката. И докато стоеше там, щеше да хвърли поглед към улицата, но така — небрежно, сякаш последната мисъл в главата му е да проследи някого. Но не можа да се сдържи. Изви глава насред улицата, преструвайки се, че му се е приискало да се почеше по врата. Дългият участък, простиращ се чак до пряката с магистралата за Нейпълс, беше пуст: не се виждаше жива душа с изключение на една жена с коса навита на ролки, която поливаше тревата в двора си.
Ендрю продължи в избраната посока, спря пред фонтанчето на бензиностанцията и установи, че е буквално скрито под налепената по него дъвка. Нямаше как, престори се, че пие и след малко се обърна с отвращение. Пениман или се бе вмъкнал в една от къщите по-надолу, или бе влязъл в магазина на Мъниуърт през задната врата. Разбира се, че бе направил точно така.
Сега Ендрю трябваше бързо да решава. Не можеше да си позволи да изглежда, че се мота без работа. Жребият бе хвърлен. Той предпазливо бутна вратата на магазина, моментално протегна ръка нагоре, за да заглуши камбанката на звънеца, която щеше да предупреди за влизането му, и се приготви да изобрази на лицето си приятна изненада, че вижда Пениман. Но външната стая на магазина беше празна.
Чувствайки се като частен детектив във филм от четиридесетте години, той пусна вратата да се затвори зад гърба му и освободи камбанката. В магазина бе тихо с изключение на лекото жужене на аквариумите. Цареше полумрак, нарушаван единствено от двете флуоресцентни лампи на щанда и безбройните двайсет и петватови крушки в рефлекторите на аквариумите, чиято светлина обаче преминаваше отслабена през водата в съдовете и хвърляше един потрепващ мрачен отблясък върху пода. Чуваше се приглушеното бълбукане на аеризаторите и във въздуха се носеше приятната наситена миризма на водорасли, влажен пясък и риба.
Магазинът се състоеше от половин дузина малки стаички, свързани със система от коридори. Пениман можеше да се намира в коя да е от тях, очаквайки го да се появи. Ендрю наклони глава и се вслуша. Някъде отзад се разнасяше едва доловим говор, а миг по-късно се разнесе нисък, неприятен смях.
Той мина на пръсти покрай щанда и попадна сред аквариумите, наблюдавайки хилядите потрепващи рибки, които изплуваха от малки изкуствени подводни пещери, изсечени в камък, украсени с дърво и накичени с елодея, „лисича опашка“ и амазонска режеща трева. Неясният говор се засили, а после съвсем заглъхна. За един кратък миг нещо изтрополи, после се разнесе плисък на вода и отново се възцари тишина. Ендрю надзърна в едно късо коридорче, опиращо в следващата стая с аквариуми. По-нататък имаше просторно складово помещение с врата, която се отваряше в коридора, по който може би беше дошъл Пениман. Ако изобщо бе тук. Защото можеше и да го няма. Ендрю се плъзна в сянката, погледна през рамо, после клекна на четири крака и надникна покрай касата на вратата. Ето, Пениман си беше тук, точно както се беше досетил, но в склада нямаше никой друг. Той стоеше с гръб към Ендрю.
Едната стена на склада представляваше огромен аквариум — над хиляда галона, дори по-скоро към две хиляди. Стъклената стена започваше от средата на височината, стигаше до тавана, беше обхваната в желязна рамка по периметъра си и на всеки четири фута бе допълнително подсилена. Горната повърхност на аквариума излизаше на таванския етаж, така че неговият под сигурно изглеждаше като своеобразен правоъгълен басейн. Цяла дузина грамадни шарани, изглеждащи като позлатени под светлината на невидимите мощни лампи над тях, се бяха сврели в ъгъла на аквариума. Водата не беше спокойна и различни водни растения се бяха откъснали и плаваха.
Изведнъж зад стъклената стена падна голяма мрежа, а миг по-късно се появи глава и ръка, която държеше мрежата. Беше главата на Адамс — онзи негоден за нищо племенник на Мъниуърт, който явно се опитваше да улови някаква риба. Беше съблякъл ризата си и си беше сложил маска с шнорхел, а тъмната му коса се виеше в движещата се вода. Той погледна през дебелото стъкло към Пениман, който нетърпеливо посочи към аквариума. Адамс завъртя мрежата към един голям шаран, отделил се от групичката, сгушена до дъното. Мрежата последва движението на ръката му, преодолявайки съпротивлението на водата с известно закъснение и шаранът с лекота я избягна, но допусна грешката да се завре в далечния ъгъл. Мрежата го последва и той трескаво започна да мушка с нос по стените, събиращи се в неговия ъгъл, объркан от наличието на толкова много възможности за действие. След това бързо се плъзна ниско над дъното, раздвижвайки утайката по него и се омота право в мрежата, която Адамс изтегли от водата.