Едва навън, на път за „Втора улица“, където беше паркирал, той започна да се чуди какво по дяволите правеше чичо Артър в магазина на Мъниуърт. Той и Мъниуърт бяха приятели, но Мъниуърт беше вече умрял, а чичо Артър не се интересуваше от тропически риби, следователно, нямаше никаква причина да ходи в магазина. О, колко загадки щеше да стовари в краката на Пикет, макар, за нещастие, да нямаше и една скарида, която да стовари в краката на котките.
Та, какво значи правеше чичо Артър там? Този въпрос не даваше мира на Ендрю, който пътуваше по „Втора улица“ към пощата. Да се приеме; че е някаква случайност, би било прекалено просто. През последната седмица Ендрю беше започнал да изпитва недоверие към случайностите. Имаше само два отговора, които го задоволяваха: чичо Артър беше дошъл в магазина на Мъниуърт по същите причини, довели и Пениман — купуването на голям шаран — или и чичо Артър следеше Пениман — едно развитие на нещата, което не би изненадало Пикет.
Пениман бе стигнал до дома преди него. Тъкмо влизаше през предната врата, когато Ендрю спря до тротоара. И не носеше кутията от стиропор. Ендрю се отпусна обратно на седалката и се замисли. Беше почти четири часът и за пореден път той бе съумял да не свърши никаква работа през целия ден, освен да отбягва Роуз. Бе излязъл за мидени черупки сутринта, но бе събрал загадки, всяка от които, дори взета сама за себе си, беше крайно увлекателна.
Но по-добре би било всички те да сочат в някаква посока все пак. А Ендрю разполагаше с бърканица от загадки, като мидени черупки, дрънкащи в торбата, и започваше да подозира, че един ден ще бръкне да извади някоя и тя ще го ощипе по пръста. Трябваше да ги подреди някак, да види в кои от тях има скрити раци, кои миришат на гнило и кои може да вдигне до ухото си и да чуе плискането на вълните. Включи радиото на колата и веднага го изключи. Нямаше никакви извинения да проваля остатъка от деня. Помнеше вчерашния ден — беше започнал така обещаващо, а бе завършил отчайващо. Угощението с ядки в два часа през нощта някак бе позакърпило нещата и го бе спасило. А ето че отново лентяйстваше и проваляше малкото постигнато в отношенията му с Роуз и Наоми.
Беше време да извади боята. Работните му дрехи бяха в гаража. Можеше да ги извади за не повече от шест минути и да започне. Изведнъж изпита желание да обяви намеренията си на Роуз, но го потисна. Нека тя сама да разбере. Той щеше да си подсвирква с четка в ръка и спусната над очите козирка на кепето. Щеше да закачи шпаклата за остъргване на комбинезона и да напъха парцала за забърсване в задния си джоб до ножа за маджун. По улицата щяха да минават хора и вземайки го за професионалист, щяха да спират, за да му поискат мнението по различни въпроси, да се наслаждават на работата му, доволни, че все още има такива, които искат тези стари къщи да светнат. Вече е късно следобед ли? Ами, щеше да отговори той, аз обръщам внимание на времето само когато падне нощта… падането на нощта и пукването на зората — това са двата големи мотиватора на човечеството. Той е бояджия философ. Кой от великите гърци беше говорил по подобен начин? Май Платон.
Вдигна чашата за кафе, която лежеше на пода на колата от сутринта. Последната капка в нея се бе стекла, изсъхвайки в лепкава линия. Изведнъж му се прииска чашата да бе пълна, но той не можеше да рискува да влезе в къщата, за да си свари прясно кафе. Не можеше да рискува и за бира. Трябваше да боядисва с пресъхнала уста, което беше наистина жалко, особено като се вземеше предвид колко скучна работа бе боядисването. От друга страна, пиенето на каквото и да е било беше самостоятелно удоволствие, беше начин на прекарване на времето. Трябваше да се задоволи с вода от маркуча. Той рязко се изправи в седалката, осъзнавайки, че бяха изтекли цели десет минути. Пак се бе увлякъл в бленувания.
В пристъп на решимост той слезе от колата, тихо затвори вратата, мина в задния двор и влезе в гаража. Там, на тезгяха се виждаше торбата с разбитата стъклария. Гледката го потисна, той я вдигна и я захвърли в кофата за боклук в ъгъла. Майната му на разтопеното олово! Нямаше време и за това. И нямаше никаква полза да се опитва да маскира старите си грешки, защото Роуз не можеше да бъде заблудена. Дори и за секунда. Всичко, което можеше да постигне, бе отново да погледнат на него като на неспасяем малоумник, а той повече не можеше да позволи подобно отношение към него. Дръпна работните си дрехи от закачалката, отвори кутията с боя и бързо я разбърка с дървена пръчка. Минута по-късно стоеше пред стената и разстилаше брезент. Майната му и на боядисването на гаража. Къщата представляваше по-едър дивеч.