— Защо не се спреш? Това, с което се занимаваме, няма нищо общо с вендетата. Ние стоим над тези неща.
— Не мисля, че стоим над тях — възрази тя след малко. — Ами книгите? И над това ли стоим?
— По дяволите книгите. Какви книги?
— Недей да мислиш, че нищо не съм забелязала. Сигурно си обърнал внимание, че точно аз от време на време чистя из къщата — гласът й се надигна. Само след миг и тя щеше да изпадне в истерия.
— Ш-ш-ш — спря я Пениман, пресичайки кризата.
Ендрю бе озадачен. Целият този разговор бе безкрайно озадачаващ. Дори тишината в момента беше озадачаваща, но в този миг се чу шум от затварянето на задната врата. Това можеше да бъде само Роуз, която бе излязла навън. Щеше да види, че вратата на гаража е отворена и щеше да надникне в него. Там щеше да види капака на кутията от боя, а също и сакото му, метнато върху менгемето на тезгяха. Тогава щеше да мине отпред, за да се убеди, че очите не са я излъгали.
Чу се някакво изсумтяване в пристъп на отвращение, сякаш мисис Гъмидж се опитваше да глътне крастава жаба, и в същия момент през прозореца лъхна някаква отвратителна рибешка миризма, такава задъхваща воня, че Ендрю залитна и извърна лице. И видя Роуз, която стоеше на пътеката. Да, можеше да се предположи. Не, той го беше предположил. Усмихна й се и й махна с четката. Този път поне не го бяха хванали да троши водни чаши или да експериментира с чаши, пълни със студено кафе.
Той се отдръпна от прозореца, преди да каже нещо, отнесе кутията с боя до мястото, където беше постлал брезента и я остави върху него.
— Реших да се възползвам от слънцето и малко да боядисам.
Роуз кимна. Стори му се, че не беше особено щастлива. Той направи крачка назад и вдигна поглед към къщата. Имаше две тесни ивици боя, положени безкрайно грижливо в ъгъла, където бе започнал. И имаше нещо невъобразимо в непосредствена близост до прозореца на мисис Гъмидж. Изглеждаше като рисунка за психологически тест. Той махна с четката в тази посока, опитвайки се да измисли нещо. Отново се бе издънил. Но поне го бе заловила Роуз, а не Пениман. Трудно щеше да се оправдае, ако Пениман го бе видял да подслушва под прозореца. От друга страна, той щеше да разбере какво е станало веднага щом видеше странно боядисаната част от стената. Пениман не беше идиот.
— Изумена съм — проговори Роуз, която неочаквано беше решила, че трябва да е доволна от пакостите на Ендрю, че трябва да погледне по-широко на нещата и беше дошла до извода, че всяка работа е добра работа, а всяко боядисване е добро боядисване. — Но какъв е смисълът да подходиш така невъздържано към тази част?
— Дървото тук е лошо. Плоскостите изглежда се разслояват. Може би благодарение на силното следобедно слънце. Когато това се случи, въпросната част трябва да се намаже плътно, за да се стигне в дълбочина до мястото, където започва разделянето. Боята действа слепващо. Признавам, че в момента изглежда малко странно, но когато боядисам всичко…
Роуз кимна.
— Мисля, че ще е по-добре да караш наред. Тогава, ако не свършиш цялата работа, поне няма да бъде така необичайно.
— Абсолютно си права — призна Ендрю. — Май се поувлякох. Видях, че има проблем и реших веднага да опитам. Просто не устоях на предизвикателството. Нали знаеш какъв ставам, когато нещата опрат до решаването на подобни малки проблеми.
Роуз кимна отново.
— И не трябваше ли най-напред да се почисти? Цялата тази мръсотия…
— Използвам я вместо свързваща субстанция — обясни бързо Ендрю, мразейки се в момента. — Но ще изглежда, добре като се поосвежи, нали?
— Аз специално ще бъда съвсем щастлива както и да се получи — каза Роуз. — Но защо не почистиш накапаното. Не ти остава много от следобеда.
Ендрю взе кутията с боя и отново се приближи до прозореца, като говореше нарочно високо, за да предупреди мисис Гъмидж и Пениман в случай, че още бяха в стаята. Шпионската му операция беше приключила. Ако беше умен, щеше да изнесе прожектор и да се опита да оправи кашата и да почисти, преди да свърши за деня. Роуз щеше да се възхити на упоритостта му, а когато Пениман излезеше сутринта, нямаше да намери нищо подозрително.
— Донеси ми тук вечерята, ако обичаш?
— Щом искаш така — съгласи се Роуз и се отправи обратно по пътеката към гаража. — Но не се преуморявай.
Ето, такава си беше Роуз, винаги се безпокоеше за него. Той топна четката в боята, изправи се и се озова лице в лице с Пениман, който го разглеждаше през прозореца с лукава усмивка.
— Добър вечер — измънка Ендрю изненадан.
Пениман кимна, леко се поусмихна, после се засмя по-силно и след това избухна в такъв пристъп на смях, че Ендрю се изплаши да не се задави. А докато се смееше, Ендрю не можа да се насили да пристъпи макар и крачка към стената, затова започна тайничко да се надява, че Пениман ще се задави и че от този смях просто ще експлодира като пренадут балон.