Съвсем неочаквано дори и за себе си той кихна. Опита се да заглуши звука с ръка, някак си да го поеме с дланта си. Стисна нос, за да предотврати неизбежното второ кихане и замръзна на стълбището, вслушвайки се отново с лудо биещо сърце. Никой не помръдна. Хъркането отгоре невъзмутимо продължаваше и в неподвижния въздух около него се долавяше само намек от миризмата на котки. Кой знае защо тя му се стори успокоителна и той почувства, че вече няма сили да си налага да ги мрази и те повече не го вбесяваха.
Но мисълта, че къщата е пълна с тях, продължаваше да му бъде неприятна. Решимостта му да се справи с тях наистина бе поотслабнала, но все още имаше сметки за уреждане. Трябваше да покаже, че той е господарят в този дом. Но, всяко нещо по реда си, нямаше друг начин. Най-напред Пениман, после котките. Не-е, нямаше да допусне грешката да се захваща с много работи наведнъж. Той мина на пръсти покрай котката, наведе се да я погали и му стана малко неудобно, че крои планове срещу нея. Спря пред вратата на Пениман и за последен път се вслуша. После събра кураж, бавно я отвори и пристъпи напред в тъмнината.
Носът му долавяше миризма на книги, на розова вода и на ром. Осмоъгълното огледало в рамка, поставено върху бюрото, отрази лунен лъч към него. Пак на бюрото се различаваха грижливо подредени тоалетни принадлежности: гребени и четки от черупка на костенурка; ножички за мустаци, бутилки с тоници за коса и лосиони за кожа, плоско парче шмиргел и още едно огледало — с очевидното предназначение да може Пениман да се възхищава на тила си. Крайно невзрачна колекция от вещи, но това бе всичко, с което Пениман можеше да се опита да впечатли някого. Да си наплеска косата и да заприлича на нещастно плашило.
За миг Ендрю помисли какво би станало, ако изхвърлеше всичко през прозореца. Можеше да си достави удоволствието да види как гордостта на Пениман пада на парчета на каменната пътека долу. Тръгнеш ли с горделивите, ставаш надменен, помисли си той. Истина си беше. Ако имаше нещо, което със сигурност можеше да се каже за Пениман, това беше, че той си е надменен. Ендрю пък се отнасяше надменно точно към тази му черта. Той отново се усмихна. Да, това винаги го бе изправяло на крака — гордостта, че бе обикновен човек. Нищо не можеха да му направят, защото нямаше начин да бъде унизен.
Усети се, че се е втренчил в четка за коса, лениво размишлявайки на философски теми. Разтърси глава, прочиствайки мислите си. Нямаше време за подобни неща. Всеки момент ръжените можеха да изгромолят по пода, а това щеше да сложи печален край на мисията му. Ами ако Роуз се събудеше и излезеше в коридора, залавяйки го в момента, когато се измъква от стаята на Пениман? Или пък слезеше долу преди него и намереше железата, пръснати по пода? Кой от двамата щеше да се окаже глупака или лунатика? Той или Пениман? Освен това беше съвсем наясно, че Роуз не е от онези, които биха лежали тресящи се от страх в леглото, докато в къщата се разнасят странни звуци. О, тя просто щеше да наметне хавлията си и щеше да излезе да види какво става. Неочаквано и за себе си той се запита какво всъщност прави, ровичкайки из стаята на Пениман.
А, проблемът с рибешкия тоник — това беше централният въпрос. От друга страна, долавяше се и някаква смес от лосиона за коса, рома и онази характерна за старите къщи миризма. Но също и нещо друго — едва доловимия аромат на нещо сладко и химическо. Какво ли бе то?… Може би, парфюм. Женски парфюм.
Зрението му се беше адаптирало към полумрака, но слабата лунна светлина не бе напълно достатъчна, за да му свърши работа. Той извади фенерчето, включи го и освети последователно един предмет, после втори. В тази стая чекмеджетата просто нямаха край — пет на бюрото, две на масата, шест на вградения под леглото шкаф. Искаше му се да ги разгледа всичките, но това би било груба грешка. Всеки момент Роуз можеше да се събуди и да слезе, тласкана от нежност към него, с намерението да го вдигне от дивана, на който предполагаше, че е заспал, за да го накара да си легне при нея. Трябваше да бърза.
Изведнъж погледът му падна на това, което търсеше, сякаш бе оставено нарочно за него. Върху малката махагонова масичка в началото на нишата за леглото стоеше полупълна отворена бутилчица, до която се виждаше легнала стъклена виала. Странно бе, че Пениман я бе оставил отворена, но още по-странно бе, че тъкмо той я бе оставил така, освен ако не бе толкова самонадеян и уверен в себе си да не допусне мисълта, че някой би могъл да се вмъкне в стаята му по този начин. Ендрю извади малката си термос-манерка от джоба на палтото си, отви капачката, наклони бутилчицата с рибешкия еликсир над нея и отля около четвърт инч — не повече от половин унция — което бе напълно достатъчно да се направят някои лабораторни анализи.