Ендрю бе избягвал мисис Гъмидж през по-голямата част от деня, но тя се бе държала сякаш нямаше представа, че той се бе натъкнал на нея, докато бе спала в леглото на Пениман. Всъщност, даже се държеше странно приповдигнато и дори му бе намигнала по един отблъскващо фамилиарен начин. Ендрю, разбира се, не можеше да я обвини, че е била в стаята, но в студената светлина на деня вече бе в състояние да генерира теории, които биха могли да обяснят събитията. Изглеждаше доста вероятно — и това бе най-малкото, което можеше да се каже — че Пениман и мисис Гъмидж се познават добре и че споделят обща тайна. Ендрю не можеше да предприеме нищо във връзка с подозренията си, освен да разсъждава върху тях, и се занимаваше точно с това, когато пристигна Пениман, буквално следвайки по петите пощаджията.
Пениман носеше палтото си преметнато през ръка. Изглеждаше особено горд от себе си, на лицето му имаше младежко изражение, което казваше „Майната му на всичко!“ и сякаш току-що бе пресушил половин бутилка вино и виждаше света в розова светлина. Ендрю обикновено кипваше, когато го видеше в подобно състояние на духа, но при моментните обстоятелства, свързани главно с пристигането на писмото и така нататък… Ендрю вдигна поглед, примигна и каза, че Пениман изглежда изненадващо добре днес. Каза го с тон, който подсказваше, че повечето дни Пениман изглежда подчертано нещастен и изморен. След това започна да си подсвирква жизнената мелодийка от Парахода „Уили“, преструвайки се, че заинтересовано чете книгата в ръцете си, макар всъщност да наблюдаваше как Пениман сортира кореспонденцията си до него. Той изгаряше от желание Пениман да отвори плика с бележката тук и сега, а не да я взема със себе си до стаята на горния етаж.
Пениман пое въпросния плик в ръцете си и се вгледа в адреса. След това изпъна ръка, отдалечавайки го от очите си и леко наклони глава, разглеждайки го с неопределимо отвращение. Вдигна поглед към Ендрю, но той четеше с невинна физиономия, погълнат от книгата, с молив в ръка. Пениман извади джобното си ножче, разряза с него плика по ръба, вече държейки го подозрително с палец и показалец, надникна в него, извади сгънатата бележка и я разстла. Ендрю гледаше над ръба на книгата как очите на Пениман да пробягват по редовете на бележката. Той я прочете, после още веднъж, и явно нищо не разбираше. Примигна срещу нея, пак я прочете, този път мърдайки с устни, сякаш се опитваше с всички сили да се концентрира, или кой знае, може би да дешифрира, за да извади смисъл от безсмислицата.
— Има ли нещо? — попита невинно Ендрю и се поизправи в креслото, създавайки впечатлението, че е готов да се притече на помощ на Пениман.
— Какво? — отвърна Пениман. — Не.
— Надявам се, че не са някакви лоши новини?
— Съвсем не. Нищо не е.
Ендрю сви рамене, показвайки, че проблемът не е негов, докато Пениман не пожелае да го направи такъв.
— Стори ми се, че изведнъж пребледняхте. Сякаш ви призля. Защо не седнете за момент?
За миг лицето на Пениман застина в подобие на череп и после изгледа Ендрю с такава втвърдена гримаса на едва сдържана ярост, че по гръбнака на Ендрю пробяга вълна на леден страх и за миг той пожела никога да не бе изпращал тази бележка. Мигът отмина и Пениман леко се отпусна, възвръщайки си контрола.
— Чувствам се отлично, благодаря. Нямам желание да сядам. А съдържанието на това писмо, мисля, изобщо не те засяга — и с тези думи той хвърли последен поглед на посланието, сгъна го обратно — този път подчертано грижливо — и го пъхна отново в плика. После неочаквано погледна Ендрю и изражението му пак се промени. Като че ли анализираше епизода и виждаше Ендрю и случилото се в някаква нова светлина.
Ендрю насили мускулите на лицето си в маска на невинно примирение, сви рамене и отговори:
— Съжалявам. Не е моя работа. Прав сте. Не исках да се натрапвам. Но за момент ми се сторихте така безпомощен, че… Ами… — и той махна с ръка, опитвайки се да създаде впечатлението, че ще забрави за случката, че вече е забравил, че той лично никога не би станал причина за по-нататъшни притеснения на Пениман. — Между другото, днес дойдоха от телефонната компания и инсталираха телефон в стаята ви. Отдавна мислех да го направя. Разноските са за наша сметка, е, само градските разговори, искам да кажа.