Ендрю съблече сакото си и го хвърли към бара, събаряйки случайно една от солниците, която се разби на парчета на пода. Вбесен допълнително от загубата, той сграбчи Кен-или-Ед за рамото и го завъртя към себе си.
— Пет пари не давам кой си всъщност ти — изрева той и замахна с юмрук. — Но да ме наречеш идиот! И воайор! Ще ти…
Кен-или-Ед отскочи назад и вдигна юмруци пред лицето си в стила на боксьорите от началото на века.
— Хайде де! — каза той. — Само опитай! Хайде!
— Нищо няма да опитва! — извика Роуз и пристъпи между тях. — Махай се от къщата ми заедно с приятеля си.
— Точно така… — започна Ендрю, опитвайки да избута Роуз настрани. Това поне беше мъжка работа. Щеше да разбие носа на този глупак. Един добър удар само и…
— Ти също млъквай! И двамата сте глупаци. Сега се махай. Ендрю, седни, за Бога, преди да си се превърнал в глупака, който той казва, че си. Вратата е там, мистър Фицпатрик.
Дилтън вече беше отстъпил във въпросната посока и делово измерваше вратата с рулетка. Изведнъж зад него застана мистър Пениман, който сякаш се беше материализирал в следобедния въздух. Дилтън отскочи назад в стаята, мушнат от бастуна на Пениман и се обърна за да възрази. Появата на Пениман допълнително нервира Ендрю, който сега беше вбесен в толкова много посоки, че просто загуби дар слово.
— И какъв е проблемът? — осведоми се с бавно Пениман, произнасяйки сричките с глас, който като че ли излизаше от машина. В стаята моментално се възцари тишина, а Кен-или-Ед примигна, удивен от факта, че дори само с присъствието си този човек беше съумял да ги накара да замлъкнат.
Пениман се облегна на бастуна си и се усмихна.
— Вие сте от градоустройствената комисия — обърна се той към Дилтън.
— Точно така. Целият този бизнес е незаконен, ако не бъркам. Вратата не е достатъчно широка, на тавана не са монтирани оросители, дори няма алармена инсталация, която да установява наличието на пушек. Това е позор.
— Не ми рекламирайте каталога си, сър. Аз представям тези чудесни хора и мога да ви уверя, че всичко, което става тук, е законно и явно. Известно ми е, че те са се сдобили с разрешително преди няколко месеца и са установили добри отношения с Крайбрежния комитет по управление на бизнеса и Търговската палата.
Ендрю се опита да възрази. Пениман да ги представя! Той не би допуснал Пениман да го представя по какъвто и да е въпрос.
— Ние сами можем… — започна той, но Роуз многозначително го настъпи и той млъкна.
Дилтън изгледа Пениман, а Кен-или-Ед изгледа Дилтън.
— Да вървим — проговори Дилтън и пъхна писалката обратно в джоба си. — Това е безсмислено.
— Пак ще дойдем! — извика Кен-или-Ед през рамо, но заплахата не прозвуча убедително и Ендрю извика „Ха!“, колкото да му покаже този факт. Беше почти щастлив да види, че ризата на дебелака се бе измъкнала по време на мелето, а остатъците от косата му бяха щръкнали като пръчките на стобор.
— Напъхай си ризата! — извика Ендрю през вратата. За миг се почувства опиянен от победата, но след това зърна Пениман, който се усмихваше благодушно.
— Ще видя какво мога да направя — обеща той на Роуз.
Ендрю вдигна от пода сакото си и го облече.
— Не се затруднявайте — каза той. — Няма какво да се прави.
Роуз отново дари Ендрю с един от онези погледи.
— Благодаря ви — отговори тя на Пениман.
Ендрю понечи да каже нещо, но Пениман много галантно целуна ръката на Роуз и се отправи към вратата, а гледката до такава степен порази Ендрю, че думите му останаха неизречени. Нямаше никакъв смисъл да говори. Колкото повече говореше, толкова по-зле ставаше. Ендрю просто би ударил Пениман в тила тук и в момента, ако беше от онези, които биха ударили стар човек. А може би той излъчваше някаква сила, която го караше да се страхува да го удари. Ендрю изхвърли последната мисъл от съзнанието си и се наведе, за да помете парчетата от счупения смерч. И точно преди Пениман да изчезне от полезрението му, Ендрю го дочу да промърморва думите „разстроен“ и „ще се успокои“. След което изчезна, отнемайки му шанса да го убие на място.
Ендрю остана загледан в ръцете си, които беше сложил на бара. После много бавно той взе останалия смерч и го хвърли с всичка сила в стената. Фигурката експлодира в облак от черен пипер. Надписът „Ходил съм в Канзас“ се откърши и се завъртя по плота на бара като пумпал. Роуз го изгледа с провиснала челюст. Без да вдига поглед, Ендрю стовари юмрук върху малкото кухо керамично парче и го разби. Усети някакъв отломък да се забива в ръба на дланта му, но това му достави удоволствие. Избухването му щеше да покаже нещо на Роуз, той беше сигурен в това. Какво точно щеше да й покаже той не би могъл да дефинира, поне не докрай. За да завърши картината, той заби юмрук в една от дървените плоскости откъм предната страна на бара. Ударът се получи с доста по-голяма сила, отколкото бе искал. Не можа да се сдържи и примижа от болка, а кръвта от раната опръска панталоните му. Роуз мълчаливо излезе през вратата, през която беше дошла. Ендрю я гледаше как си отива и усещаше дивата енергия да го напуска. Притисна лявата си ръка върху кървящата рана и сви пръсти, проверявайки дали не е счупил някой от тях. Донякъде се надяваше да е така. Заслужаваше си го. Но от друга страна, тогава щеше да му се наложи да си спомня за случилото се ден след ден в продължение на шест седмици, а точно това наказание едва ли заслужаваше. Би било прекалено много.