А може би нещата не се бяха развили толкова неудачно за него. Нали като се озърнеше, виждаше около себе си уютна къща, пълна с книги, долавяше мириса на море, съзираше стоящата до него Роуз, която се държеше мило, разполагаше с бизнес, който му предоставяше възможност да прави точно онова, което му доставяше удоволствие, та макар и заниманията му да го караха да се чувства малко виновен. За първи път разбра — сякаш шампанското или нещо друго му го бе прошепнало съвсем ясно в ухото — че би се чувствал по-задоволен, ако мислеше по-малко за нещата, за които трябваше да съжалява, и повече за другото, с което небето го бе благословило, може би.
Сигурно беше пиян. Ставаше сантиментален. Кой знае, след малко можеше да запее и да започне да изброява сполуките си. Насили се да стане от масата и установи, че настроението му се бе подобрило. Е, не му оставаше нищо друго, освен да продължава в същия дух, поставяйки внимателно единия крак пред другия. Курс „право напред“, — това бе, което се искаше от него. И освен това Пениман тези дни щеше да си го получи. О, Ендрю щеше да го изработи по такъв начин, че точно Пениман, а не той самият, щеше да изглежда подъл и нищожен в очите на Роуз.
— Отивам да поработя в заведението — съобщи Ендрю и целуна Роуз по бузата. — Почти е готово.
Роуз кимна.
— Аз само ще почистя. Защо дойде този човек днес следобед? Оказа се много по-ужасен, отколкото бих допуснала.
Ендрю поклати глава, доволен, че най-после темата беше отворена.
— Не знам какво му е влязло в главата. Той през цялото време добре знаеше какво правим тук. И сега е решил да ни създава неприятности. Побъркан. Това е всичко, което бих могъл да ти кажа. Но не може да ни направи нищо. Не се безпокой, за Бога. Аз ще се погрижа за всичко. Ще се обадя на чичо Артър още утре. Той има връзки и, кой знае, може би ще бъде в състояние да ни помогне.
— Ще ми олекне, ако го направиш. Но не започвай да се караш със съседите. Обещай ми това. Знаеш какъв си. Ще нараниш някого и ще започнат неприятностите. А, струва ми се, точно това иска онзи. Да започнеш първи.
Ендрю кимна. Като че ли наистина бе така.
— Е, аз нямаше много да го нараня — успокои я той. — Щях само да го цапна по носа — тази мисъл го накара да почувства известна гордост. След като хванеше някого, той нямаше да го пусне, докато не го посмачкаше малко.
— И каква беше тази глупост с бейзбола? Не си спомням някога да съм била на мач.
— А, добре го измислих, нали? — засмя се Ендрю, припомняйки си колко лесно се бе оказало да вбеси Кен-или-Ед или както и да му беше името, и едновременно с това да посее недоумение в душата му. Единственото, което се изискваше, бе известна техника. — Само дето не изскочи през покрива, а?
— А дали беше добра идея да го караш да изскача оттам?
Ендрю сви рамене.
— Е, целта беше постигната. Но все пак доволен съм, че ме спря, защото ще ти призная, — можех да го нараня. Аз съм опасен тип, нали знаеш?
— Точно затова трябва да съм до теб. Признай го.
— Признавам, с удоволствие — той отново я целуна и излезе, подсвирквайки си. Щеше да опита отново с менюто. Трябваше да го занесе в печатницата вдругиден. Пикет трябваше да се върне утре вечер и можеше да му помогне. Освен това — един дребен жест — можеше да покаже последния вариант на Наоми утре сутринта. Кой знае, тя би могла да каже нещо умно като съвет. Погледна назад към Роуз в мига преди да затвори вратата зад себе си. Тя му намигна много весело, после го погледна престорено сериозно с онзи поглед, който казваше „И внимавай“ или „Дръж се както подобава“. И това го накара да се чувства почти както преди.
9.
Хей, цигу-мигу, котка и цигулка, прасе и монета в лъжица…
Ендрю реши да рискува едно-две телефонни обаждания. Пикет несъмнено би бил рязко против подобно намерение. Той би искал да използва телефона на горния етаж, за да подслушва с простата надежда да научи нещо интересно. Шегите по телефона не могат да допринесат с нищо, би казал Пикет. Но Ендрю не мажеше да виси на стълбището по цял ден, чакайки телефонът на Пениман да позвъни. Той беше зает човек, особено с всичкото боядисване, което лежеше на ръцете му.