Вече почваше да усеща нещата — поне що се отнасяше до боядисването. Но просто му призляваше при мисълта, че се налага да изстърже цялата стара и напукана боя от стряхата. Разбира се, с останалите пари на леля Наоми той лесно би могъл да наеме някого, който да почисти къщата и да свърши цялата подготвителна работа. След това той би могъл да се появи на сцената и да боядиса каквото оставаше. Но след всичките си хвалби пред Роуз щеше да изглежда като глупак, ако наемеше някого. Това би било равностойно на самопризнание в некомпетентност и мързел, а и на някои други неща, едно от които бе свързано с разкриване на факта, че по някакъв начин разполага с голяма сума пари в джоба.
Но проклетата боя сякаш се люспеше под самия му нос. И най-малките капризи на времето бяха предостатъчни този процес да се поднови. Ето, днес, късно следобед, беше помел и напълно изненадващо, почти веднага след това, бе задухал най-неочакваният възможен вятър, който при това като че ли излизаше изпод самата къща. Сух и горещ, той полъхна през отвора за проветряване на избата, носейки тебеширено фин прах със себе си, заедно с изсъхналите телца на умрели пчели. Разнесе и някакво стенание, сякаш някой се събуждаше под къщата в пристъп на отвратителен махмурлук. Вятърът се завъртя около него, изду ризата му, напълни косата му с прах и съвсем странно… люспичките стара, изсъхнала боя по дъсчените стени затракаха като челюстите на алигатор и се посипаха като малка жълтеникава градушка. Стените изскърцаха. Половин дузина пирони изскочиха с единствен отчаян писък. След това вятърът стихна, олющената боя застина по тревата и стенанието спря.
Ендрю бе взел чука от гаража, беше дозабил пироните обратно, но неспокойно се беше питал какво, по дяволите, ставаше. Стоновете, това поне бе напълно ясно, идваха благодарение на вятъра, който намираше пролуки през пукнатините около отвора за проветряване — беше или това, или опосумът, който виеше срещу вятъра като куче срещу луната. Да, опосумът все още си беше там и влизаше и излизаше нощем. Но откъде беше дошъл самият вятър? През срещуположния отвор за проветряване от другата страна на къщата? Но там той беше закован с дъски. Ендрю беше подхванал отново стъргането на боята, готов за нов полъх, което можеше да се очаква, ако ставаше дума за естествен вятър. Но повече нищо особено не се бе случило.
Ако този природен феномен се бе случил преди три седмици, той може би само щеше да свие рамене. И щеше да го е забравил до вечерта. Но сега, с всички тези неща, които се случваха по южното крайбрежие… Кой нае дали този вятър не бе една от онези еманации, за които Джорджия — приятелката на Пикет — така тревожно бе разказвала. О, тя бе пълна с фрази за положителните йони. Всъщност, беше заявила, че въздухът около къщата е зареден с тях и че Ендрю трябвало да намери някаква машина, чието име той не бе запомнил както трябва… дали не бе „оргонна кутия“? Или „йонна бомба“? Тя бе споменала, че къщата се намира в „окото“ на мистичния вятър, известен като фьон? Доколкото той бе схванал, ставало дума за електрически товари, разпръсквани от духовете — духове, които се блъскат един в друг като дъждовни капки в облак. Сравнението му се бе сторило крайно забавно. Колко тежък трябва да бе животът на духовете.
И все пак този вятър… Дори да допуснеше, че се намира в центъра на някакви мистични събития, то какво можеше да означава вятърът? Дали зад всичко това не стоеше Пениман? Те двамата — той и Пениман — си бяха нанесли последователно тежки удари. Пениман все още не можеше да се оправи от ефекта на бележката и закованата монета. Старецът се бе опитал да си го върне в заведението, прошепвайки в ухото на Роуз онези фрази достатъчно ясно, за да ги чуе той. И сега, за да изскочи с едни гърди напред в схватката, сигурно бе измислил цялата тази история с лющенето на боята, макар че сигурно само Бог знаеше как бе съумял да направи това. И все пак ситуацията като че ли изискваше следващият удар да бъде на Ендрю. Телефонът щеше да му помогне.
Ендрю реши, че не бива да подхожда небрежно. Напълно бе възможно Пениман да бе замесен в нещо много по-голямо, отколкото можеше да се предположи. И ако наистина бе така, изискваше се по-деликатен подход. Неговият ход можеше да се характеризира като „деликатна палячовщина“.
Той направи кана лимонада в кухнята и тихо се прокрадна до средата на стълбището, за да се увери, че стаята на Пениман е затворена. Щеше да се обади от телефона в спалнята си, а тя се намираше в далечния край на хола спрямо стаята на Пениман. Не можеше да си позволи да бъде видян да минава през хола, нито да се носи нагоре-надолу по стълбите. Изобщо не биваше да привлича вниманието към себе си, ако искаше да постигне нещо.