Съществуваше вероятност след неговото позвъняване Пениман да се обади по телефона, да се издаде, че има помощници и че е част от някаква по-дълбока конспирация. Ако това станеше, Ендрю трябваше да подслуша обаждането му. Трябваше да изтича по стълбите до таванския етаж, където беше дериватът. И ако Пениман го забележеше, Ендрю трябваше да се престори, че отива да гости на леля Наоми, но това би означавало да забрави за подслушването. Най-трудната част, разбира се, беше връщането от деривата. Е, все още можеше да спомене, че е бил при леля Наоми, но Пениман би могъл да се усъмни в това. А ако Пениман подушеше нещо нередно в предстоящото обаждане на Ендрю или заподозреше съществуването на деривата, тогава той веднага щеше да установи произхода на бележката и вече щеше да бъде нащрек. Целият боен план на Ендрю щеше да бъде компрометиран. Затова той се приближи на пръсти, затаи дъх и се вслуша. Брегът беше чист: вратата бе затворена.
Най-добър ефект щеше да се получи, ако проведеше разговора, говорейки през филтър за кафеварка „Мелита“: черен пластмасов конус, в който имаше хартиен филтър с използвано едро смляно кафе. Ефектът беше наистина поразителен — гласът излизаше през този филтър като глас от обикалящ около земята спътник. Той се вмъкна в спалнята си и тихо затвори вратата. След това постави филтъра пред микрофона на телефонната гарнитура като обърнат обратно мегафон, завря лице в широкия му отвор и набра номера на Пениман. Чу през вратата телефона да звъни миг преди да чуе звъна от централата в ухото си.
— Мистър Пениман? — каза той, потискайки смеха, който напираше в гърдите му.
— Да — отговори Пениман и още в началото в гласа му прозвуча подозрение.
— Мистър Жул Пениман?
— Да, какво искате?
— Трябва да ви предам нещо. От един приятел на изток — едва не се изкикоти Ендрю, но прочисти гърло, за да прикрие издайническото потрепване на гласа си. После жестоко се ощипа по крака.
Настъпи тишина и след малко Пениман се обади:
— Така ли?
Много бавно и старателно, произнасяйки думите сякаш говореше на бавноразвиващ се или на чужденец, Ендрю изрече:
— Той иска да знаете, че ключът за дилемата е в дъвченето на тютюн. Тиу-тиун. Хапка… тутун. Съветът му е да бъде марка „Редман“. Което не е общоизвестно.
Отново тишина, този път доста по-продължителна, която Ендрю трябваше да прекъсне. Затвори телефона. После зарови лице във възглавницата, смеейки се като глупак. Пениман се намираше в другия край на хола. Ако чуеше Ендрю да се смее по този начин — а още по-зле, ако го усетеше да се качва на горния етаж, това означаваше край на цялата кампания. Ендрю отново се ощипа, опитвайки се да го заболи, хвърли филтъра под леглото и бързо излезе, промъквайки се безшумно покрай стаята на Пениман. Вратата продължаваше да бъде затворена.
Наложи се да изчака цяла минута на тавана. Изборът на подходящия момент беше ключовият фактор. Той не можеше да вдигне слушалката, докато Пениман набираше. Пениман щеше да долови кухата тишина на свалената слушалка. Но ако вече говореше с някой… Ендрю задържа ръка над слушалката, отброявайки наум до шейсет, после бавно я свали от вилката. Чу гласа на Пениман, който вече се бе обадил някому.
— Да, точно така.
— Кога?
— През уговорената нощ.
— Вижте, не съм съвсем сигурен, че парите, които предлагате, могат да компенсират неприятностите…
Гласът заглъхна, прекъснат, ако това беше възможно, от необятно мълчание — мълчанието на Пениман, който слушаше, преценяваше и правеше изводи. Оня от другия край на линията разбра по някакъв начин какво означава това мълчание, усети как то затиска собствените му думи и потиска хленча му.
Ендрю слушаше напрегнато. Всеки момент щеше да разбере какво става. Какво означаваше думата „неприятности“? Мълчанието продължаваше. След това гласът на Пениман повтори „През уговорената нощ“.
— Да, разбира се. Аз просто…
В мига, когато човекът неуверено замлъкна, Ендрю изхриптя в телефона.
— Просто…
Ендрю издаде кратък птичи звук, нещо подобно на цвъркането на канарче. С помощта на езика и горната и устна.
— Моля? — попита гласът с извинителна нотка.
— Какво? — попита Пениман. — Не съм…
Ендрю постави слушалката безкрайно внимателно. Излезе от стаичката и се смъкна по стълбите с цялата бързина, на която беше способен. Когато минаваше покрай вратата на Пениман, чу как той нещо си мърмори там вътре, но след няколко секунди вече беше в кухнята. Вдигна слушалката на телефона там и отново набра номера на Пениман. Даваше заето, затова набра още веднъж, и трети път, докато накрая чу сигнал „свободно“ в слушалката. Пениман се обади, но се вслуша известно време, преди да каже „Ало“.