Тази нощ обаче имаше работа. Роуз отдавна си бе легнала и нямаше да има никакъв проблем да разтовари кашоните с „Уийтабикс“, както бе направил с уискито, да ги прибере някъде и после да се престори, че са пристигнали с редовната пратка от някой дистрибутор в Лос Анджелис.
Но къде се губеше Пикет? Личеше си, че е неспокоен, когато се обади, и измърмори нещо неразбираемо за някаква изрезка от ванкувърския „Трибюн“, нещо за убийство и за любопитна книга, която изровил в някаква книжарница в Гастаун. Ендрю беше настоял за подробности, но Пикет не бе пожелал да се разпростира върху тях.
Видя фаровете на завиваща покрай ъгъла кола и за миг долови боботенето на шевролета. Фаровете изгаснаха, двигателят се изкашля и заглъхна. Ендрю излезе на страничната веранда в мига, когато светлото туловище на колата на Пикет изплува от мъглата и плавно спря до тротоара. Вратата се отвори и Пикет и се измъкна с коженото си куфарче в ръка. Той стисна Ендрю за лакътя и го бутна в обратна посока, затваряйки тихо вратата на колата зад себе си, без да вдига прозореца. Двамата влязоха в бара и се загледаха към улицата.
Ендрю отвори уста, за да каже нещо, но Пикет му направи знак да мълчи, продължавайки да го стиска за лакътя. Пръстите му се свиха дори още по-силно, защото в следващия миг се появиха светлините на други фаровете и след секунди едно маневриращо сред мъглата такси спря до отсрещния тротоар. Вратата му се отвори и Пениман слезе с лула с уста. Той подаде банкнота на шофьора и после отброи няколко монети от отворената си длан, преди да се отправи, почуквайки с бастуна си нагоре към поляната. Миг по-късно се чу шум от отваряне и затваряне на входната врата, след което стъпките на Пениман постепенно заглъхнаха нагоре по стълбището.
Ендрю се приближи до бара и с трепереща ръка наля на Пикет чаша бърбън. Пикет изглеждаше като човек, който има нужда от това. Костюмът му бе измачкан и влажен, а косата му бе придобила странна прическа от вятъра по време на пътуването. Ризата се му се бе измъкнала отзад и той неуспешно се опита да я напъха обратно.
— Той ме видя до „Спокоен свят“ — обясни Пикет с гримаса. — Зърнах го в мъглата точно в момента, когато потеглях към булеварда. Тази негова брада го издава навсякъде. — Пикет погледна в чашата си и удари с юмрук по бара: — Какво иска този човек? Това е най-важното. Ние не знаем какво иска той.
Ендрю кимна сериозно. Беше решил да се прави на глупак. Това беше най-сигурният начин Пикет да се успокои. Той беше изморен от пътуването и в това състояние можеше да направи какви ли не грешки. Но моментът беше такъв, че грешките бяха недопустими.
— Може би той не иска нищо. Съвпадението не е кой знае колко странно. Няма нищо необичайно в това, че Пениман е бил навън и че закъснява до това време през нощта. Снощи например той изобщо не се прибра. Тази нощ би могъл да отиде където си пожелае. Мисис Гъмидж спомена, че имал някакъв роднина в Глендейл. Посоката съвпада. Ако се е прибрал по магистралата откъм Сан Диего, тогава е много вероятно да е минал покрай „Спокоен свят“. Ти се отнасяш прекалено подозрително към най-обикновено съвпадение.
— Не се е прибирал снощи ли каза?
— Точно така. Но той е пълнолетен. Може да преспива на други места.
— И това за роднината в Глендейл ти го каза мисис Гъмидж?
— Да, тя ми каза точно това.
Пикет го погледна изпитателно и прибра с пръсти косата от лицето си.
— И ти й вярваш? — Той зададе въпроса с онзи тон, който показваше, че от известно време е допускал, че ще се стигне точно до това.
Ендрю се замисли за момент и после отговори:
— Не. Мисля, че не й вярвам. Но това не го прави невъзможно. Ние не искаме да стигаме до крайности, нали? Не желаем да се изнервяме в този момент. Нашето голямо предимство е в това, че той ни смята за пълни наивници.