— Може би — съгласи се Пикет. — Я виж това — той подаде на Ендрю изрезката, за която му бе споменал по телефона: очерк за отвратително убийство, в което жертвата била разрязана по дължина с такава прецизност, че патоанатомите били изумени. Най-напред бил замразен. Такова бе общото становище, макар съдебният лекар да бе изказал предположението, че същият резултат може да се постигне и с лазерен скалпел. Мъжът — двете му половини — стискал по сребърен четвърт долар във всяка от ръцете си. А защо, никой не можел да изкаже дори предположение. Дали не е бил убит в момент, когато развалял едра банкнота? Изглеждало малко вероятно.
Въпреки че му се повдига повдигаше, Ендрю прочете статията, недоумявайки защо по дяволите Пикет я беше донесъл и едновременно с това чудесно разбирайки причината. Нямаше никакво съмнение, че случката беше зловеща и бе тъкмо от онзи невероятен вид, който можеше да завърти колелцата в главата на Пикет. Но погледнато в дълбочина, изоставяйки всякакви съображения за логичност и разум, в основата на всичко ставаше дума за една смес от инстинкт и страх, за поредните няколко неразплетени нишки от онази мрежа, за чието съществуване те можеха само да подозират.
— Името — подсети го Пикет, — виж името на човека. — В следващата секунда Ендрю залитна и се опря на бара. Разрязаният на две се казваше Аугуст Пфениг. Аугуст Пфениг беше… мъртъв. Но това бе потвърждение, нали? Определено беше потвърждение на нещо. Беше абсолютно невъзможно Пикет да знае, че това име говори нещо на Ендрю. Защото, кога Ендрю беше провел онзи разговор? Та нали Пикет по това време беше във Ванкувър.
— Този… Пфениг — каза Ендрю, остро поглеждайки приятеля си. — Кой мислиш, че е той?
— Беше братовчед на Мъниуърт — каза с равен глас Пикет. — Запознахме с него една нощ в Белмонт Шор — магазина на Мъниуърт. Не помниш ли? А, чакай, забрави това. Аз се запознах с него. Онази вечер ти не беше с мен, нали? — Ендрю завъртя глава отрицателно и не отговори нищо. Пикет продължи: — Той беше с трицветна кои, за която бе платил цяло състояние. Тогава се почувствах малко странно… — всички проявяваха необясним интерес към един голям шаран… — Пикет спря и странично погледна Ендрю: — А ти кой мислиш, че е бил той, по дяволите? Разбрах, че името му ти е познато.
Ендрю му разказа за телефонното обаждане и цялата история с монетите. Пикет слушаше и очите му се присвиваха все повече и повече. Той удари с юмрук в дланта на другата си ръка, направи жест на Ендрю да замълчи, после неспокойно закрачи напред-назад.
— Това няма значение. И всичко доказва една моя теория. Обадих се на властите в официалното си качество на представител на пресата. Направо ги попитах дали убийството има връзка с неотдавнашната смърт на братовчеда на Пфениг — Лейман Мъниуърт. Служителят на телефона ми довери, че изобщо не е чувал за подобен братовчед и настоя да разговаря с мен. После сложи ръка на микрофона и нещо каза, след което се обади друг детектив, който съобщи, че знае всичко, каквото има да се знае за Мъниуърт, и че двете убийства не са свързани. Изказа съжаление за печалната участ на фамилията Пфениг-Мъниуърт и толкова. Обвини ме, че искам да направя сензация, сякаш случаят се нуждаеше от такава.
— И това не те ли задоволи? — запита Ендрю.
— Да ме е задоволило! Боже Господи в небесата, че как нямаше да ме задоволи? Какво друго можеше да означава отрицанието освен потвърждение, че връзка съществува. Пфениг беше мъртъв само от два дни, а полицията ми твърдеше, че между убийствата няма връзка. Очевидно е било решено да се твърди това, можеш да ми вярваш на думите!
Ендрю сви рамене:
— Хайде сега да пренесем кашоните „Уийтабикс“, преди мъглата да ги е превърнала в хартиена каша, прозорецът ти е отворен.
— Почакай малко — поклати глава Пикет. — Нека твоят човек на горния етаж първо да заспи — той сложи пръст на устните си, за да накара Ендрю да замълчи, после се прокрадна към вратата, която водеше към кухнята. Рязко я отвори и отстъпи назад, сякаш беше сигурен, че ще види Пениман приклекнал там, кой знае, може би със стъклена чаша, долепена до ухото и с изненадано изражение на брадатото си лице. Но там нямаше никого. Някъде на втория етаж часовникът удари веднъж, после втори път. — Часът е два — каза Пикет, затвори вратата и отново се обърна с лице към приятеля си. — Сега ще ти разкажа за моите детективски изпълнения. Започнах с това, че потърсих телефонен указател. В него намерих адреса на книжарницата на Аугуст Пфениг и на магазина му „Аркана“ в Гастаун. И представи си, човекът беше мъртъв — убит по най-отвратителен начин, — а магазинът си работеше както обикновено. И аз купих в него ето това — Пикет щракна ключалките на куфарчето си и извади от него една стара книга. Корицата й беше от охреножълт одърпан марокен, станал трошлив с годините. Пикет я остави върху бара и кимна към нея, като че казваше „Виж я“.