— Не се съмнявам — отговори умърлушено Ендрю и потъна в стола. Роуз щеше да го убие. Той се поколеба дали да попита Пикет с колко го беше издоил продавачът, но не го направи. Знаеше, че няма да може да заспи, ако научи. Сега вече наистина трябваше да дебне пристигането на баланса по сметката им, да плати изцяло каквото трябва и веднага да унищожи документа.
— И какво още направи този продавач?
— Ами, той знаеше за Пфениг, можеш да се обзаложиш на това. Виждаше се в очите му — някакъв първичен страх. Мислех, че ще избяга, преди да е сложил книгата в плика и ще ти кажа, че едва не го направи. Продаде ми я, прибра всички пари от касата в джоба си и вече беше навън и заключваше, преди още да съм изминал половината пряка до колата си. Мислех си по въпроса през цялото време, докато пътувах от Ванкувър насам и стигнах до извода, че притежаваме книга, която не ни се полага, и точно това беше причината, поради която не ми допадна, че се натъквам на Пениман още край „Спокоен свят“. А ти ми каза, че го нямало почти трийсет и шест часа в деня, когато е бил убит Пфениг. Мисля, че е бил във Ванкувър, ето това мисля. И нещо повече, мисля, че той е „приятелят“, който е искал да се сдобие с книгата.
Изведнъж Ендрю се почувства страшно изморен. Главата му се въртеше от всичките тези подробности и детайли на загадката. Сети се за разрязаната по дължина сепия на плажа и за Пениман, който се беше ровил във вътрешностите й с цел да изрови някаква сребърна монета. Помисли и за лъжицата, скрита зад книгите в стаята му, за лицето, което се различаваше откъм предната й страна и за лунния сърп с рибата върху изпъкналата обратна страна. Спомни си за леля Наоми, която му я беше подарила, правейки от този прост жест едва ли не ритуал. Представи си разрязаното на две тяло на Пфениг. И в този миг го полази студена тръпка. Кредитната карта!
— Те знаят името ми — каза той с изпразнен от емоции глас.
Пикет сви рамене:
— Забрави за имената. Та те живеят в собствената ти къща! И изобщо нямат нужда от името ти — той си наля още бърбън и седна. Личеше му, че е безкрайно изтощен.
Пикет, разбира се, беше прав. Ендрю отново отвори книгата на фронтисписа, просто за да се убеди.
— В къщата живее и още нещо — каза той, без да обяснява повече. — Почакай само половин минута.
Стана, излезе с изморена походка, мина през кухнята и тръгна нагоре по стълбите, за да донесе лъжицата.
Знаеше, че фенерчето принадлежи на Ендрю Ванберген, но не знаеше какво прави под стола в спалнята му. Някой беше влизал в стаята му, докато той бе пътувал. Погледна образа си в огледалото и се усмихна. Наклони глава. Имаше една клиника в Париж, където присаждаха коса по такъв начин, че човек да не излиза от там с глава, приличаща на палмова горичка. Имаше освен това един шаман, някой си професор М’гулу в Замбия, който можеше направо да възстановява косата. Процедурата на африканеца обаче включваше използването на отвратителни субстанции върху скалпа и пеенето на мистични фрази. Жул Пениман беше привърженик на клиничния подход. Той не можеше да функционира много добре в земна, ритуална обстановка. Това, в по-голямата си част бе вражеска територия. Пениман предпочиташе антисептичната чистота на неръждаемата стомана и пластмасовите повърхности добре обработени с химически стерилизатори.
Макар сребърниците да вършеха добра работа по отношение продължаването на живота му, те не бяха така положително настроени към косата. Оказваха някакво трудно доловимо влияние, предизвиквайки отслабване и последваща дебилност, макар да бе възможно да се свикне с първоначалната отпадналост, болките и трошливите кости. Но през последните петдесет години Пениман буквално бе нападнат от оплешивяване, прогресиращо по абсолютно случаен начин. Еликсирът, разработен от Мъниуърт и помощниците му, беше свършил работа и поне докато го имаше, той се чувстваше в превъзходна форма. Не беше заболявал дори от простуда. Но започваше да подозира, че дори и еликсирът има граници — сякаш постепенно бе станал неподатлив към въздействието му — също както ако беше приемал опиат — и вече не помагаха дори увеличените дози… Да, в това отново имаха пръст сребърниците. Но нищо не можеше да се направи. За всичко на този свят имаше цена, която трябваше да се плаща.
Огледалото разкриваше, че косата му изтънява, при това някак неестествено, на петна. Той внимателно я приглади назад, проверявайки в огледалото какъв е резултатът. Налагаше се да направи нещо и за ушите си. Това определено бяха части от тялото, които не спираха да растат, независимо от възрастта и растежът им май се стимулираше от лекарството на Мъниуърт. Ушите представляваха най-голямата неприятност, защото не можеха да се скрият. Идеята за хирургическа намеса го отвращаваше. Човек се чувстваше така уязвим на масата на хирурга. Но той не можеше да допусне да изглежда смешен, а прекомерно големите уши, ако не нещо друго, бяха откровено комични.