Имаше някои аспекти на проблема, срещу които не би имал нищо против, ако беше млад, свързани с онези части от тялото, които за разлика от ушите можеха да се прикрият. Беше стигнал до положение, когато благодарение на веригата клубове, която притежаваше, можеше да си определи царска заплата, но бе загубил вкус за подобни неща още преди години. Развратът му бе омръзнал след известно време и се бе отказал от това, както впрочем се беше отказал от всичко останало. Дори в младежките си години не бе съумял да разбере смисъла на душевните терзания, които обикновените хора наричаха с думата „любов“. Защото не ставаше дума за нищо друго освен форма на страх — притискане към другия, подобно на слепец, озовал се на непозната улица, който се улавя за близкото дърво или стълб на уличното осветление просто за да се ориентира, вслушвайки се в шума на минаващите коли. Пениман не изпитваше подобни страхове. За него непознатото не криеше тайни и той не се чувстваше неудобно в тъмнината.
Обичаше да мисли за човешкото сърце като за часовников механизъм — нещо съставено от колелца и скъпоценни камъни. Беше виждал сърце в една лаборатория в Мюнхен по време на войната. То беше извадено от тялото и поставено в стерилна стъкленица с прикачени към него гумени тръби и циркулиращи по тях течности. В гледката нямаше нищо сантиментално — най-обикновено механично устройство, по-неприятно може би от изкуственото поради това, че представляваше един ужасен къс месо, и защото бе така живо.
Ако плановете му се проваляха, щеше да се наложи да отиде в парижката клиника и да поиска да се погрижат и за ушите му. Но ако плановете му не се проваляха, тогава нямаше да има никакво значение.
Онова, което не можеше ясно да разбере бе лекия аромат на парфюм по одеялото му. Знаеше естествено чий е парфюмът, но какво бе правила тя в леглото му? Между тях никога не бе имало подобни взаимоотношения. Самата идея го изпълваше с ужас. Идеята за какъвто и да е било физически контакт го ужасяваше, а контакт от този вид — двойно. Какво по дяволите беше намислила тази жена? Дали не изживяваше по този начин някакви свои фантазии? Ако бе така, то тя сигурно се бе смахнала и най-добре за него щеше да бъде, ако тя изчезнеше през перилата в края на кея при първата мъглива нощ. Мозъкът му се опитваше да разреши мистерията. Защо върху постелките, а не под тях? Очевидно не ставаше дума за обикновено спане в леглото. А и какво беше обяснението за фенерчето на Ендрю Ванберген? Беше ли го взела тя от него? Ендрю от време на време го носеше закачено на джоба на ризата си. Би било безкрайно просто да му го открадне. И все пак, защо?
Съществуваше вероятността, разбира се, тя изобщо да не бе влизала в стаята му — че всичко това е дело на Ендрю, че той е намокрил парче плат с парфюма й и го бе отрил върху одеялото му. И пак същият въпрос — защо? Защо да не се вмъкне крадешком и пак така да излезе? Защо да оставя издайнически следи? Просто защото не е с всичкия си? Това изглеждаше най-логичният отговор, особено след като ставаше дума за нещо, в което е замесен Ендрю Ванберген. Един абсолютно луд човек — извън всякакво съмнение. Определено не можеше да има друго обяснение за бележката, която бе пристигнала по пощата. Лицето на този идиот му бе разкрило всичко по-добре от отворена книга. И съдържанието на бележката — един безсмислен, малоумен брътвеж. Никакво съмнение, че е дело на Ендрю. Този човек беше класически клиничен случай. И какъв досадник само. Рано или късно щеше да се наложи да протегне ръка и да го смаже, още повече сега, след като Пениман се бе убедил, че Ендрю не е Пазител.
И все пак, защо ще оставя фенерчето? И защо ще краде от еликсира? Пениман не бе скрил втората половина достатъчно добре. Тласкан от някакъв импулс, той остави четката за коса и огледалото и се наведе до леглото, за да дръпне едно от чекмеджетата в основата му. Там, под сгънатите пуловери, лежеше пакет загърнат в кафява хартия от месарницата. До него се виждаше кожена торбичка, плексигласов куб с капак и кутия от сребърно-оловна сплав, създадена от Арчибалд Нокс и изработена от „Либърти и Компания“ през 1904 година, по времето когато Пениман беше прахосвал богатството си в престорен интерес към изкуството. В крайна сметка бе преодолял и тази си слабост. То — изкуството — се беше оказало също така прозрачно като останалите му слабости и не си заслужаваше времето. С течение на годините енергията му се фокусираше върху все по-малки и по-малки предмети, за да се стигне до момента, когато той се бе отърсил от тривиалния младежки ентусиазъм към изкуството, алкохола, тютюна и останалите „продукти на времето“. За да престане да обича каквото и да е било. Може би „обича“ не беше правилната дума.