Кутиите в чекмеджето не бяха докоснати. Все пак извади сребърната. Трябваше да намери по-сигурно място. Някой беше тършувал из стаята му, когато него го нямаше… при това нощем, ако се съдеше по фенерчето. Сигурно беше, че един слабоумник като Ендрю не би проявил интерес към сребърниците. Но Пениман бе пропътувал много мили, беше се сблъсквал с много силни мъже, за да рискува сега, особено с човек толкова ирационален като Ванберген.
Освен това продължаваше да стои въпросът за последните четири сребърника. Скоро щеше да стане свидетел на излизането от земята на два от тях. За третия, той знаеше това със сигурност, щеше да му се наложи да отиде на риболов. Но рибата сама щеше да дойде при него. Беше установил, че натрупаните на едно място сребърници привличат останалите към себе си. И колкото повече натрупваше, толкова по-силно беше притеглянето. Вече притежаваше двайсет и шест и дори в този момент малкото липсващи се търкаляха, плуваха и пробиваха земните пластове, насочени към него. И когато пристигнеха, нямаше повече да се налага да пие от шарановия еликсир, за да изкопчи още някоя друга година продължение на живота си. Както се бе случило с Юда Искариотски, когато той бе решил да се самоубие от угризения на съвестта — върху него щеше да се спусне проклятието на безсмъртието. Е, за Пениман това нямаше да бъде точно проклятие.
И Пфениг знаеше това, знаеше какво идва със сребърниците. Всички като него знаеха. И се преструваха, че са безразлични към идеята. Приемаха своите една-две монети и ставаха Пазители. Нищо повече от преструвка, мислеше Пениман, и бе уверен, че е прав. Старият Аурей бе събрал повече сребърници, отколкото бе здравословно за него и тяхната сила беше започнала да го смазва. Той просто бе белязан с тях. Притежанието дори на един сребърник би превърнало обикновения човек в инвалид. Четиринайсет накуп бяха направили от Аурей забележителен противник с неговите послушни просяци и способността му да вика духове. Пфениг и Мъниуърт си бяха нищожества. Пазители! Ако задачата им беше да се противопоставят на събирането на сребърниците, то те бяха достойни за съжаление. И един по един бяха намерили смъртта си.
Но четвъртият сребърник… къде се намираше той? Беше напълно ясно, че някога в миналото е бил променен и после загубен. Беше някъде тук. Той знаеше с висока степен на сигурност, че нито Роуз, нито Ендрю подозираха за неговото съществуване. Отдавна би почувствал, ако те знаеха. Монетата беше променена — такава бе истината — и то променена доста умно.
Смътно съмнение се стрелна в глъбините на съзнанието му — просто като сянка. Ами ако Ендрю и приятелят му идиот не бяха онези глупаци, за които ги вземаше? Ами ако тъпотата, която излъчваха, беше само една грандиозна маска? Ами ако те знаеха точно какво правят, но действаха толкова тънко, че той не можеше да разбере и мозъците им излъчваха намеренията им на честота, която той беше неспособен да възприеме? Ендрю не беше Пазител — срещата им на верандата беше разкрила това на Пениман. Когато Пениман се бе изправил срещу Пфениг за първи път след връщането си от Ерусалим, сребърният четвърт долар, с който смяташе да направи теста, просто бе изскубнат от ръката му и бе ударил Пфениг по челото. И ако Пфениг бе имал достатъчно ум в главата си, той би напуснал страната веднага. Но той не се бе оказал толкова умен. Беше ли Ендрю Ванберген по-умен? Беше ли съумял да скрие променения сребърник по-хитро?
И тази възрастна дама — леля Наоми. Пениман щеше да се заеме с нея още днес следобед. Усещаше, че тя е от тежките случаи. Много по-трудно щеше да бъде да я заинтригува с фокусите си с монети, отколкото Ендрю или когото и да е било от останалите. Наоми едва ли щеше да бъде в настроение да обръща внимание на евтини фокуси в дневната. Трябваше да я настрои по някакъв начин… може би с подарък. И ако тя притежаваше някой от сребърниците, тогава… не, нямаше да го направи. Не можеше, особено сега, когато до обявеното „търсене на съкровище“ оставаха някакви си два дни. Освен това беше обещал да я остави на мисис Гъмидж. Налагаше се да бъде търпелив.