Пениман затвори чекмеджето и отнесе сребърната кутия до тоалетната масичка, където отново се огледа в огледалото. Отстъпи една крачка и се наслади на начина, по който подстриганата му брадичка щръкваше напред. Щеше да остави монетите в депозитна касета. Това щеше да му свърши работа до деня, когато Ендрю щеше да отиде да търси своето съкровище. Но тогава трябваше да ги вземе от касетата, защото в противен случай в банката щяха да станат свидетели на една изумителна сребърна вихрушка, докато двете погребани монети приближаваха към повърхността на земята. Нямаше представа дали силата на привличането щеше да бъде достатъчно силна, за да изтръгне сребърните пломби от устите на хората или да свали сребърните им пръстени от ръцете, но това не бе изключено, особено ако последният сребърник се намираше наблизо. Защото когато и трийсетте се окажеха в непосредствена близост, силата им можеше да предизвика всичко. И той, притежаващият сребърниците, щеше да стане проводник на тази сила.
Усмихнат, чувствайки се много по-добре дори само от мисълта за това, той разгледа зъбите си в огледалото и отвори капака на кутията. В същия миг навън се разнесе пронизителния писък на вятър, който въртеше праха, после слухът му долови отлющването на старата боя от дъсчените стени и скърцането, с което старите гвоздеи се разхлабваха в гнездата си. Бяха ли сребърниците в състояние да разглобят къщата и да я сринат в развалини? Да я срутят върху тъпата глава на онзи идиот Ванберген, който се занимаваше с глупашкото си боядисване някъде там долу? Едва не се изкуши да погледне. Но това без съмнение само щеше ненужно да усложни нещата, а единственото, което би получил щяха да бъдат само няколко мига удоволствие. А можеше да доведе и до неговата смърт. Той затвори капака на кутията, взе бастуна си и излезе. Въпреки че го очакваше, леко се стресна, когато от небето падна мъртво врабче. Спря усмихнато поглед върху него за секунда и продължи.
Застанал на кея, Ендрю зарови кукичката на въдицата си в кутията замръзнала аншоа, после набоде с върха на рибарския си нож една стрида и я закачи на втората кука. На третата закрепи оранжево-кафяво късче от мида, преметна куките през перилата и бавно отпусна кордата в сивите води на океана. Слънцето още не бе изгряло и двамата с Пикет бяха сами на кея, два дни след завръщането му.
— Ще хапнеш ли още един шоколад? — обърна се той към приятеля си с въпросително извити вежди.
— По-скоро бих пил още една чаша кафе — поклати глава Пикет. — Вчера спах до три следобед. Бях направо скапан.
— Нищо чудно — съгласи се Ендрю. — Битката със силите на злото не е лека. Направо те изцежда. И аз спах до късно.
— Ще трябва да влезем. Скоро, бих казал.
Ендрю кимна. И той мислеше така. Не беше научил остатъчно в стаята на Пениман. Някъде там се намираха отговорите, но те едва ли щяха да се саморазкрият на един плах човек. Двамата с Пикет трябваше да бъдат по-смели.
— А защо не го направим днес? Мисис Гъмидж спомена нещо за излизане. Роуз ще откара леля Наоми в „Спокоен свят“. Пениман без съмнение ще бъде извън дома през по-голямата част от деня, каквито и да са заниманията му. Да се вмъкнем веднага щом той излезе.
Пикет кимна, загледан над перилата към морето. Ендрю нави макарата. Аншоата я нямаше — явно изгризана от костур. Той отчупи парченце от шоколада, притисна с пръсти лепкавата маса от кокосово брашно и шоколад около кукичката, спусна я обратно във водата и отпусна достатъчно корда, преди да усети, че тежестта пада на дъното. Погледна Пикет изучаващо и се обади:
— Но защо тя беше в стаята му? Защо ще души наоколо, след като двамата са комбина?
— Може и да е душила. Ако те действат заедно, тогава тя може да влиза и излиза от стаята му когато си пожелае. Кой знае, може би на него не му пука дали тя е в стаята му, или не е.
— А, не, с това няма да се съглася. Очевидно е, че те не са равни като партньори. Генералът е той. И ако питаш мен, тя дори не е лейтенант. Само обикновен редник с аспирации. Не ми говори, че той би бил щастлив да научи, че тя е влизала в стаята му.
— В такъв случай на нея й е трябвал еликсирът — заключи Пикет. — Същото, за което си влязъл и ти. Чула те е да се промъкваш по стълбището и се е скрила зад завесите, точно като във филм. И когато си ги дръпнал встрани, престорила се е, че спи. Прав си, че той едва ли би искал тя да влиза в стаята му. Ако тя не се е безпокояла, че ще бъде открита, тогава тя би застанала срещу теб, за да те попита ти какво търсиш там. И не го е направила, защото за твое щастие и двамата не е трябвало да влизате.