— Нямам абсолютно никаква представа — отговори Пикет. — Но съм решен да разбера.
10.
След като се позовава на съобщение, че Парацелз не е мъртъв, а е положен жив, заспал или дремещ, в своята гробница в Страсбург, спасен от смъртта благодарение на някое от лекарствата му, Лабавий заявява, че той по-скоро би повярвал в онзи старец Евреина — Ахасфер, който броди по света, наричан от някои Бутадий, а от други…
Метрополитена пъплеше по „Сийл Бийч Булевард“ към „Спокоен Свят“. Ендрю и Пикет миришеха на риба, защото бяха пипали с ръце аншоата, но това едва ли щеше да направи впечатление на чичо Артър. Всъщност нямаше никакъв начин да се разбере как той би реагирал на каквото и да е, при положение, че беше на деветдесет и две, може би и по-стар — вероятно по-стар — и че се усмихваше, намигаше или изглеждаше крайно изненадан в моменти, които за околните изглеждаха случайно избрани. Така че миризмата на риба и изцапаните с катран и рибешки люспи джинси бяха без значение. Не би се променило нищо дори ако сложеха маймунски маски или космически шлемове. Чичо Артър със сигурност нямаше да скочи изумен даже и ако му се представеха с фракове и вратовръзки на идване направо от бръснарницата.
Те завиха покрай огромния, изработен от отделни ребра въртящ се глобус, който маркираше входа за „Спокоен Свят“ и бяха подложени на разпит от осемдесетгодишен старец на пропуска, който позвъни във вилата на чичо Артър, използвайки телефона на стената, и влезе с него в озадачаващ разговор. Той сложи ръка върху микрофона, обърна се към Ендрю и каза:
— Той иска да знае дали ти си човека с овцете.
— Точно така, това сме ние — отговори Ендрю.
Пазачът надзърна неуверено към задната седалка, очевидно изпълнен с подозрение.
— Багажника са — обясни Ендрю. — Плюшени играчки за племенницата. Коледа — той намигна на пазача, който кимна, за да му покаже, че разбира от Коледа, та макар и да беше едва след осем месеца, после измърмори нещо в слушалката и я окачи. В пристъп на неочаквана сърдечност той им махна с ръка да минават и се загледа след тях, докато се насочваха на запад към апартаментите и вилите, осеяли полето. Във въздуха се носеше тежката миризма на напоена с петрол земя, примесена със соления вкус на бриза откъм океана.
— Намирисва ли ти? — каза Пикет и вдигна прозореца си.
— Обожавам тази миризма — призна Ендрю. — Това е дар, нали… говоря за способността ни да подушваме този свят, така както го чуваме и виждаме.
— Казвам, не ти ли намирисва тази дивотия с овцете? Та ние не носим с нас никакви овце.
— Винаги се съгласявай с всички. Това е мотото ми. Ако очакват овце и ние им кажем, че са в багажника, тогава изведнъж се оказва, че ние сме очакваните. Ipso facto, както бе се изразил един логик.
Пикет кимна. Наистина беше логично.
— Онзи там всред розите не е ли чичо Артър?
Ендрю зави към тротоара, паркира метрополитена в зоната за посетители и дръпна ръчната спирачка.
— Хо! — извика той, за да обяви, че бяха пристигнали. Нямаше никакъв смисъл да се прокрадват до стареца, без да ги забележи. Чичо Артър се обърна, огледа ги малко озадачено, сякаш бе очаквал хората с овцете. След това присви очи, направи с ръка козирка над тях, и изглежда ги разпозна, защото им махна с ръка да се приближат.
— Помогнете ми да измъкна тази приятелка оттук — каза той.
Пикет надзърна любопитно през рамото му.
— Каква приятелка?
— Костенурка. Голяма. Ето я. Ей там, виждате ли я. Черупката й е почти с цвета на гипсова стена. Я ми помогнете да я измъкна. Приятелката, доколкото се досещам, иска да си дремне още малко и се опита да се скрие под бръшляна.