Откъм коридора се чу изшумоляване. Ендрю и Пикет се обърнаха и видяха втора костенурка, по-голяма и от първата, която излизаше от спалнята. Някой беше нарисувал пейзаж на гърба й. Зад нея се виждаше трета, която душеше светлозеления мокет, вероятно мислейки, че би могъл да стане за ядене и ако души достатъчно дълго, ще намери някое парче, което да може да се яде.
Чичо Артър тръгна към кухнята, а Пикет, възползвайки се от предоставилата му се възможност, отиде в другия край на хола. Следвайки го по петите му, Ендрю се озова в почти празната спалня на чичо Артър. В нея имаше древна чамова маса, килната върху разхлабените си крака и стар стол с права облегалка, който изглеждаше нечовешки неудобен. В центъра на стаята се намираше леглото, по-скоро един голям нар. Стаята спокойно можеше да бъде убежище на отшелник. Друга костенурка надзърна изпод леглото. Виждаха се две украшения: късо парче конопено въже, висящо на стената. Изглеждаше така, сякаш щеше да се разпадне при първото затръшване на вратата. Въжето беше завързано в примка. А над леглото, привързани с друго въже, бяха окачени два стари плуга, висящи от тавана.
Пикет се озърна неспокойно и Ендрю реши, че той търси с поглед нещо по-ясно.
— Това е противозаконно — прошепна той на Ендрю, който сви рамене.
— На него му харесва — каза Ендрю. — На времето е спял на чувал пълен с кокосово влакно, но леля Наоми го накарала да използва нар. Това е единствената му отстъпка пред комфорта, сякаш се опитва да получи опрощение за някакъв чудовищен грях. Но ако питаш мен, това си е просто част от неговата смахнатост.
— Не ми се вярва — възрази Пикет, — това за смахнатостта. Зад нея винаги има нещо повече.
Точно в този момент костенурката реши да напусне убежището си под леглото и малко странично се отправи към крака на Пикет. Ендрю се наведе да я погали и тогава в спалнята влезе чичо Артър с чаша кафе.
— Те са навсякъде — старецът направи уморен жест с ръка. — Не им обръщайте внимание. Знае ли някой от вас, че измежду всички създания, като изключим прасетата, сепиите имат най-висок коефициент на интелигентност?
Пикет поклати глава и взе чашата кафе, студено кафе, както се оказа. После тримата заедно се върнаха към хола.
— Лед? — попита чичо Артър.
— Не — каза Пикет. — Малко ми е рано за лед. Та, казахте, прасетата?
— Не, сепиите. Учените са ги поставяли в буркани с капаци и се оказало, че сепиите само за секунди разбират как да отвият капаците. Е, дайте на едно дете буркан и го гледайте какво ще прави.
— Може би ако детето имаше смукала на пръстите… — започна Ендрю и се наведе да потупа по черупката изрисуваната костенурка, която беше дошла да се присъедини към тях в дневната.
Пикет почти незабележимо поклати глава към Ендрю, предупреждавайки го да си държи устата затворена и да забрави за шегичките си.
— Това, което направо ме смайва, са прасетата — каза той, отпивайки от редичкото кафе с дъх на цикория. Вкусът му беше като на отрова за мравки.
На масата, точно до стола на Ендрю, имаше ксероксно копие на каталог. „Алигаторите на Маями“ пишеше на титулния лист. На всяка страница имаше списък на наличните животни, които можеха да бъдат поръчани по пощата: хипопотами, жирафи, каймани, антилопи, дори слонове. Можеха да бъдат поръчани с наложен платеж чрез отдела за превоз на товари по въздуха към летището на Лос Анджелис. Единственото, което човек трябваше да подсигури, беше камион. Развеселен, Ендрю лениво го прелистваше, докато стигна до раздела домашни животни. Някой беше попълнил половин дузина от бланките, сякаш се опитваше да създаде ферма.
— Не, нищо не може да се сравни с прасето — каза Ендрю.
Пикет се плесна по коляното.
— Напълно споделям това чувство — съгласи се той. — Доколкото ми е известно, те могат да бъдат дресирани точно като кучетата или котките. Чувал съм за един в Буена Парк, който научил една свиня да брои. Тя удряла с крак по земята, броейки и изгрухтявала, когато стигнела до правилната сума. Удивително!
— Кара те да си мислиш за чудесата на вселената, нали? — попита Ендрю, цъкайки с език към изрисуваната костенурка, която се бе заклещила под масичката за кафе и сега се опитваше да се освободи.
Чичо Артър кимна мъдро с глава:
— Аз винаги съм бил приятел на прасетата — потвърди той.
Разговорът замираше. Пикет опитваше да заговори стареца на различни теми, но опитите му се проваляха.
— Значи поръчваш си животни, така ли? — попита Ендрю и помаха с каталога.
Артър сви рамене.
— В известен смисъл. Преди много години се захванах да работя като биолог, изучаващ света на дивите животни. Тогава се заинтересувах от миграционните навици на определени видове, по-специално свинете и още по-точно дивите прасета. Повечето хора нямат представа какво става с онези домашни животни, които избягат от уюта на стопанския двор. Те изпълняват определени… функции, може би. Там, навън, има повече такива животни, отколкото можете да си помислите и те живеят своя живот, отървали се от робството — чичо Артър поспря и впери проницателния си поглед в Ендрю. После продължи: — Прасетата са направо една раса. Пусни някое на свобода и не можеш да кажеш къде ще се озове. Все едно да пуснеш във въздуха балон със завързано за него писмо, ако следвате мисълта ми. Може да стигне до най-невероятните места, главно поради въздушните течения, разбира се. Дивите прасета са част от същия феномен, с разлика, че са устойчиви на въздушни течения. Друга е… силата, която движи едно освободено прасе. Всъщност, имам монография по въпроса. Но това беше преди повече от петдесет години.