Пикет кимна разбиращо и намигна на Ендрю.
— В прасетата май е запечатана част от историята, нали?
— Много съкровени моменти от нея, сър.
— Господи, Ендрю — извика неочаквано Пикет, сякаш току-що си бе спомнил за това. — Не донесе ли едно прасе някаква лъжица във фермата на Наоми? Невероятна история, ако питаш мен.
— Не, светата истина или поне така знам. Ти не си ли чувал тази история, чичо?
Старецът сви рамене:
— Ами, истина е. Една стара сребърна лъжица. Много странна. Но аз не бих я докоснал дори и с вилата за тор. Не я докосвайте и вие, момчета. И, за Бога, не яжте с нея! Оставете я на мира. Нали и самото прасе де я е искало, а?
Пикет поклати глава.
— Иска ли я някой друг? — попита чичо Артър.
— Какво? — попита Ендрю. — Да я иска ли? Не, не мисля.
— Само Жул Пениман — обади се Пикет и изгледа Ендрю с поглед, който трябваше да му подскаже, че съзнателно е насочил разговора в тази посока.
— Пениман, значи? И получи ли я? — прозя се неочаквано чичо Артър, като че ли започваше да намира разговора за безкрайно тривиален и изморителен.
Ендрю поклати глава:
— Не, разбира се. Той…
— Тогава нека да продължава да бъде така — старецът извади джобното си ножче и много внимателно започна да оформя ноктите си. После неочаквано погледна към входната врата: — Проклятие, още една се измъкна навън.
Това беше нарисуваната костенурка, която се бе освободила от масичката за кафе, беше минала през вратата и бе потеглила по ливадата. Третата костенурка се приближаваше към прага, само на няколко инча от свободата.
— Аз ще я върна — извика Пикет и скочи на крака.
— Сложи я в колата — каза чичо Артър. — Върху другата. Аз ще ги изкарам. Да се поразходят.
Няколко минути по-късно трите костенурки бяха скупчени една върху друга в кашона, а четвъртата седеше на предната седалка до шофьора. Пикет беше пренаредил костенурките в кашона така, че най-голямата се намираше най-отдолу. Заедно те представляваха една костенуркова пирамида — нещо като икона на езически бог.
— Колко много са — промълви Пикет. — Къде отиват?
Чичо Артър закопча палтото си от туид, извади носната си кърпичка и избърса праха от капака на колата.
— Ами, насам-натам. Нищо определено. Наоми ми каза, че вие, момчета, ще участвате в търсенето на съкровището. — Той се качи в колата и сложи чифт тънки кожени ръкавици с изрязани пръсти.
Пикет го погледна неразбиращо:
— Търсене на съкровище ли…? — започна той, но Ендрю го прекъсна.
— Да, смятаме. Но аз бях забравил за това — той за миг беше изгубил дар слово, питайки се как по дяволите можеше Наоми да знае за това им намерение. Сигурно отново благодарение на подслушания разговор на верандата. Но защо беше сметнала за необходимо да информира чичо Артър?
— Тогава, момчета, ще направите ли една услуга на стареца, а?
— Разбира се — заяви Пикет.
— Вземете и вашата лъжица, когато тръгнете за там. Бих искал да я погледна. Не съм я виждал не знам откога. Честно ще ви кажа, просто не знам какви спомени ще събуди тя в главата ми.
— Разбира се. Щом искаш да я видиш — каза Ендрю. — Бих могъл да ти я донеса утре, дори по-късно днес, ако трябва. Няма защо да чакаш дотогава за такова нещо.
— Не, не — той замаха с пръст към Ендрю някак изплашено и лицето му видимо пребледня. — Не я искам. Пазете я за нощта на съкровището. Искам да я вземете точно тогава. Може да ни потрябва. И нито дума на този Пениман или който и да е било друг. Вие двамата не можете ли да напуснете града за два дни, а? И да я вземете с вас?
— Невъзможно. Отваряме сладкарницата утре вечер. И трябва да приготвим готварските шапки. Ще ни снимат от KNEX — една малка реклама, която съумях да извоювам. Защо?