Изведнъж отново видяха пред себе си чичо Артър, който се отправяше по улицата надолу към търговския център. Насочваше се към южния портал. В момента се движеха прекалено бързо — само миг и щяха да връхлетят върху него и щеше да стане очевидно, че го преследват. Ендрю рязко зави и колата излетя зад редица кофи за боклук, където спряха.
— Ще му дадем някоя секунда — обясни Ендрю, дишайки тежко.
— Не му давай повече от това — предупреди Пикет. — Трябва да се махнем оттук. Ако някой се обади на портала и съобщи за нас, пазачите ще започнат да стрелят в мига, в който ни видят. Имат разрешително да носят оръжие, дявол да ги вземе. И от тези старци не можеш да очакваш да погледнат снизходително, когато става дума за опустошаването на ливадите им.
— Е, нали ти настояваше да го проследим. Аз само… — Ендрю изведнъж включи на задна, заобиколи кофите и пак излезе на улицата, без да забравя да провери какво става зад тях. Видя една кола, приличаща на служебна, която се прокрадваше към изхода на уличката на стотина ярда от тях. — След нас са! — каза той и отново почувства прилив на адреналин.
— През портала! — изкрещя Пикет и рязко се обърна, за да се убеди, че е истина. — Бързо, преди да са ни разпознали и да се обадили по радиото на портала.
Ендрю се поколеба. Изкушаваше се да направи обратен завой, да се отправи предизвикателно срещу дебнещата кола, да мине на скорост покрай нея с натиснат клаксон, да се подаде през прозореца, правейки подигравателни жестове с двете си ръце, да се втурне в лудо преследване по преплетените улички, да събаря пожарни хидранти, да мачка пощенски кутии, да пръска гълъбите по тревата, да пробие път през плетената ограда и да се понесе по пропитата с петрол земя, влачейки петдесет фута от мрежата със себе си. „Мотив ли?“, щеше да попита, когато го задържат, и щеше да се изсмее.
Но само се усмихна на Пикет. Приближаваха портала. Пред тях имаше кола. Тя намали ход, за да мине по малките извити стоманени палци, които се виждаха в настилката на платното. В караулката имаше само един пазач. Ендрю чу телефона му да иззвънява в мига, когато колата пред тях ускори ход. Поддавайки се на някакъв див импулс, той включи на първа и бавно мина под прозореца на караулката.
— Недей — прошепна Пикет.
— Остави на мен — кимна Ендрю с абсолютна увереност.
Пазачът, който държеше телефонната слушалка, погледна пред стъклото към тях и се вцепени. После извика в микрофона „Да!“, допълни „Те са!“, пусна слушалката и се хвърли към вратата.
— Давай! — извика Пикет с отчаяние в гласа.
Чу се някакво изщракване и двете дървени крила на портала започнаха да се затварят. Ендрю ги гледаше с каменно лице. Пикет го удари с юмрук по рамото и пак изкрещя „За Бога!“. Пазачът започна да бърка в джоба си. За какво? Пистолет, значка или кутия бира? Ендрю се изсмя презрително и понечи нещо да каже, но в този миг кракът му беше изритан от съединителя и обувката на Пикет се стовари върху крака му на газта. Метрополитена се стрелна напред, мина под полуспуснатата бариера и с поднасяне изскочи навън.
Ендрю трепна, изправи се в седалката, хвана по-здраво волана, извика нещо неразбираемо и взе прекалено остро десния завой.
— Махни си проклетия крак! — изрева той и отново завъртя волана. Подхванат от инерцията, Пикет се заби във вратата. Губейки равновесие, той натисна още по-силно газта с крака на Ендрю, който от своя страна стъпи върху съединителя. Двигателят изрева, облак газове излетя от ауспуха, а Ендрю освободи съединителя, очаквайки да чуе скърцането на повреден двигател. После тежко се отпусна върху крака на Пикет.
— Ох! — Дявол да те вземе! — изкрещя Пикет и се понесоха покрай задницата на паркирала кола, за да се завъртят в свободното пространство на паркинга на „Спокоен Пазар“. Някаква количка за пазаруване отхвръкна напред. Ендрю най-сетне освободи крака си, натисна спирачката. После хвана с разтреперани ръце волана и бавно пое към изхода към „Уестминстър Булевард“ и нагоре по улицата, за да завие в паркинга на парогенератора на Хайнс. Спря сред колите и изгаси двигателя.
Остана за момент така и после каза:
— Тук няма да ни намерят — дишаше тежко, опитвайки се да успокои лудо биещото си сърце. Слезе от колата и мина отзад, за да види какво бе станало с джантата, която се бе ударила в тротоара. Беше смачкана, сякаш някой я бе блъскал с чук. — О, майната му — каза Ендрю. Не би могло да се каже, че човек не може да се размине от джанти за метрополитени. Предната броня също беше вдлъбната, явно след сблъсъка с количката за пазар. Преследването не бе минало без жертви.