- Мнението на учените е, че не е. Просто чудато скално образувание.
- Но какво е твоето лично мнение?
- Нито един човек не е успял нито да го достигне, нито да го докосне. Единственото сигурно е, че легендата за някакъв потоп и за мъж с голям кораб, в който приютява множество животни, се съдържа в писания, датиращи още от времето на разцвета на Месопотамия, предхождащи написването на Библията с хиляди години. Което ме кара да мисля, че нещо подобно може би наистина се е случило. Не че целият свят е бил наводнен. Просто някаква голяма област от него, при това точно в този регион. И един човек е успял да оцелее, за да разкаже историята си на света.
В тона ѝ имаше нещо ужасно категорично, направо безпрекословно, на което Райли не бе в състояние да устои. Не че вярваше особено на легендата за Ноевия ковчег, но...
- Странна работа - отбеляза замислено той.
- Кое по-точно?
- Досега си мислех, че археолозите гледат на загадките на древността с далеч по-отворено съзнание, отколкото останалите хора, и може би с някакво непрекъснато удивление какво ли се е случило в онези далечни времена. А твоят подход е толкова рационален, толкова аналитичен. Този подход не отнема ли част от магията?
Тя обаче не виждаше никакъв парадокс в подобно отношение.
- Аз съм учен, Шон. И съм точно като теб. Боравя със сигурни факти. Когато се заема с някакви разкопки, търся доказателства за това как хората са живели и умрели, как са водили войните си и са градили градовете си... Митовете и легендите оставям на други.
- Значи, щом нещо не може да бъде обяснено по научен път...
- Тогава вероятно не се е случило - кимна тя. После остави кутията с локум, изтри устните си със салфетка и се излегна лениво с лице към него. - Искам да те питам нещо.
- Давай!
- За тогава, на летище „Кенеди".
- Да?
- Защо не ме смъкна от самолета? Можеше да ме арестуваш, без да ти мигне окото, права ли съм? Защо не го направи?
От дяволитата ѝ усмивка и от блясъка в очите ѝ той веднага разбра накъде клони. Безспорно беше решила да поеме нещата в свои ръце, което беше много добре предвид, досадното му колебание как да постъпи. Засега обаче реши да се задоволи с едно уклончиво:
- Не знам точно. - Но после допълни: - Сигурно съм знаел, че ще се държиш като истински трън в задника и ще опищиш целия самолет и после терминала, ако те бях свалил.
- Можеш да бъдеш напълно сигурен - прошепна тя и се приближи.
Той почувства как сърцето му забива лудо, но все пак се помести леко, сведе поглед към нея и каза:
- Освен това си казах, какво пък! Нека да видим дали е чак толкова умна, за колкото се мисли!
Тя продължи да се приближава към него. Лицето ѝ вече се намираше само на сантиметри от неговото, а очите ѝ го обхождаха. Усмивката ѝ се разшири, когато каза:
- Брей, колко благородно от твоя страна!
Небето, гората, огънят... Всичко беше перфектно. Райли усети топлината на устните ѝ, които го подканяха нежно, и за миг като че ли всичко друго изчезна. Останалата част от света просто престана да съществува.
- Ами, как да ти кажа... Такъв съм си аз - благороден. Особено когато някой е тръгнал съвсем сам на... поклонение.
Тя отвори леко устни и прошепна:
- Като имам предвид, че си тук, за да ме защитаваш, може да се каже, че си нещо като мой личен... рицар тамплиер.
- Нещо такова.
- А наясно ли си - погледна го дяволите тоя, - че според официалния наръчник на тамплиерите сега би трябвало да останеш на пост цяла нощ, докато поклонниците спят?
- Сигурна ли си?
- Глава шеста, алинея четвърта. Можеш да провериш.
Боже, усещането беше направо нереално!
- Смяташ ли, че ще можеш да се справиш?
- Няма проблеми. Това ни е работата на нас, тамплиерите.
Тя се усмихна.
И той не издържа - наведе се и я целуна.
После се приведе по-близо и целувката стана по-настойчива. Двамата се сляха един в друг, забравили за всичко около себе си, превърнали се в една мисъл, обладани от мистичния прилив на чувства, ухания и вкусове.
И тогава стана нещо.
До болка познатото му прищракване, което отнесе на мига съзнанието му към областите на мрака, към лицето на опустошената му майка и към мъжа във фотьойла, с безжизнено отпуснати ръце, към пистолета, лежащ най-невинно на килима до него, и към стената отзад, опръскана с кръв.
Райли се дръпна.
- Какво? - простена замечтано Тес.
Той се свъси вътрешно и седна, изпънал рязко гръб. Погледът му се беше отнесъл някъде много далече.
- Това... като че ли не е много добра идея.
Тя се надигна, прокара ръка през косата му, придърпа го към себе си и прошепна: