- Смея да не се съглася с вас, господине! Смятам, че идеята е много, много добра!
И пак го целуна, но точно в мига, в който устните им се сляха, той отново се дръпна.
- Сериозно говоря.
Тес се изправи на лакът, изгубила ума и дума. А той просто я изгледа отчаяно.
- Господи, ама ти наистина говориш сериозно! - После наклони глава и дяволитата ѝ усмивка се върна. - Да не би това да е някакво въздържание по случай Великите пости?
- Нищо подобно.
- Добре де, тогава за какво става въпрос? Не си женен. Напълно съм убедена, че не си и гей. А последния път, когато се видях в огледалото, ми се стори, че не изглеждам никак зле. Тогава какъв е проблемът?
- Трудно е за обяснение.
- Нищо, ти опитай.
- Знам, че почти не се познаваме и може би аз самият избързвам, обаче наистина много те харесвам и... има някои неща около мен, които може би трябва да знаеш, дори и ако... - Не довърши, но смисълът беше повече от ясен: „Дори и ако в резултат на откровението си те загубя". - Става въпрос за баща ми.
Това буквално я слиса.
- И какво общо има всичко това с нас? Ти ми каза, че си бил малък, когато той е умрял, и че ти се е отразило много силно. - Видя го да примигва. Още от мига, в който той беше споменал за това преживяване, тя усети, че напипва най-болезненото му място, но сега реши, че е крайно време да знае. - Какво точно се случи?
- Той се самоуби. С пистолет. Без никаква причина.
Дълбоко в себе си Тес усети как въздъхва успокоено.
Въображението ѝ я беше отправило към още по-мрачни кътчета на миналото му.
- Как така без никаква причина? Все трябва да е имало някаква?
- Точно там е въпросът. Причина нямаше. Или поне нищо смислено. Той никога не бе изпадал в мрачни настроения. Впоследствие разбрахме, че е бил болен, че е страдал от депресия, но и за нея нямаше никаква причина. Имаше хубава работа, която много обичаше, живеехме доста добре, имаше любяща съпруга. По всички външни признаци можеше да се смята, че е имал страхотен живот. Но това не му попречи да си пръсне мозъка.
Тес се приведе към него и прошепна:
- Това е истинска болест, Шон. Медицинско състояние, химически дисбаланс, както искаш го наречи. Ти сам го каза — баща ти е бил болен.
- Да, знам. Проблемът обаче е, че заболяването е генетично. Вероятността и аз да го развия е едно към четири.
- Да, но вероятността да не го развиеш е три към четири! - усмихна се тя. Но като видя, че не е успяла да го убеди, попита: - Пиел ли е някакви лекарства?
- Не. Това стана, преди прозакът да се превърне в заместител на аспирина.
Тя се замисли, след което попита:
- Ти ходил ли си на преглед?
- В моята работа сме длъжни да преминаваме психо-прегледи на всеки шест месеца.
- И...?
- Засега не са открили нищо нередно.
- Хубаво - кимна Тес. - Защото аз също не виждам подобни признаци.
- Не виждаш ли?
- Виждам нещо в очите ти - прошепна тихо тя. - Виждам някаква дистанцираност, сякаш изведнъж издигна стена между нас, като че ли криеш нещо. Отначало си мислех, че това е твоят начин на действие - нали се сещаш, на човека със значката, на сериозния, непреклонен тип. Но разбери едно, случилото се не означава, че същото ще стане и с теб!
- Ами ако все пак стане? Вече минах по този път и видях как това се отрази на майка ми. Затова не бих подложил нито теб, нито който и да било друг, когото обичам, на подобно изпитание!
- И затова си решил да се изолираш от целия свят?! Стига, Шон! Все едно да ми заявиш, че не трябва да бъдем заедно, защото баща ти е починал от рак! Кой може да знае какво ще се случи някога с него? Просто продължава да си живее живота и да се надява всичко да се развие добре!
- Обаче не всеки се събужда една сутрин и решава да си пусне куршум в главата. Проблемът е, че виждам в себе си част от него. Когато го направи, той не беше много по-стар, отколкото съм аз сега. Понякога, когато се гледам в огледалото, виждам не себе си, а него - неговото изражение, неговият поглед, и това ме плаши не на шега!
Тя поклати безсилно глава и отбеляза:
- Нали каза, че твоят свещеник ти е помогнал да преодолееш загубата?
Райли кимна отнесено и отвърна:
- Моят баща не беше особено религиозен. За него вярата нямаше място в този свят, а майка ми - тя вървеше по неговите стъпки, защото и без това не беше особено духовна личност. След като той почина, тя се затвори в себе си. Напълно. Аз не можех да проумея защо той го направи, как не се усетихме, че наближава нещо подобно, как не успяхме да го спрем. Майка ми се превърна в пълна развалина. И накрая започна да прекарва все повече време с нашия енорийски свещеник, който постепенно заговори и на мен. Той ми помогна да разбера защо нито един от нас не трябва да се обвинява за случилото се и ми показа другата страна на живота. Така църквата се превърна мое убежище и аз никога не мога да го забравя.