Тес се надигна решително и отбеляза:
- Знаеш ли? Благодаря ти много за загрижеността и предупреждението - изключително благородно от твоя страна, обаче трябва да знаеш, че това въобще не ме плаши! Ти държеше аз да го знам и сега го знам. И това ми стига. Ала не смятам, че можеш да продължаваш в този дух, не смятам, че можеш да позволиш на нещо, което вероятно никога няма да ти се случи, да провали целия ти живот! Защото, ако продължиш, сам ще го превърнеш в сбъднало се пророчество. Ти не си той, разбра ли?! Трябва да го оставиш в миналото, да си живееш твоя живот! А ако не се получи, значи някъде си сгрешил. Много!
- Това е моят живот. Това правя.
- Е, може отвреме навреме да правиш и нещо друго - усмихна се отново тя. - Като например да си затвориш устата и да ме целунеш!
Погледът на Райли се плъзна по лицето ѝ. Тя се опитваше да проумее живота му, да му вдъхне оптимизъм. Усети как в него се надига нещо познато, нещо, което бе започнал да разпознава, само когато беше около нея - чувството, че е жив.
Приведе се към нея и я придърпа плътно към себе си.
Когато двете фигури на екрана се приближиха една до друга, сиво-сините им топлинни отражения се сляха в една безформена буца. Приглушените гласове вече бяха изчезнали, заменени от задъханите звуци на смъкващи се дрехи и на тела, които се движат в синхрон.
Де Анджелис хвана с две ръце топлата чаша кафе и се загледа отегчено в екрана. Бяха паркирали на скалата, надвиснала над полянката, където Тес и Райли бяха разположили нощния си лагер. Задната врата на бежовия лендкрузър беше отворена и отвътре се виждаха два екрана, проблясващи в мрака.
Единият от екраните беше на лаптоп, от който излизаше кабел, свързващ го с инфрачервена термална камера за наблюдение, поставена на триножник и обхващаща цялата долина под себе си. На втори триножник се мъдреше параболичен насочен микрофон. Другият екран принадлежеше на системата за глобално позициониране. Той проблясваше, сочейки местонахождението на проследяващото устройство, прикрепено тайно под пътническата чанта на Тес.
Свещеникът се обърна и огледа тъмната долина под себе си. Изпита приятно задоволство. Всичко беше под контрол, а точно така му харесваше най-много. Вече бяха много близо и ако имаха късмет, като нищо щяха да изпреварят Ванс. Де Анджелис все още нямаше представа накъде са се запътили - би предпочел да разполага и с аудио връзка в колата им, но засега не им се беше предоставила възможност за поставяне на подслушвателно устройство. Не че имаше някакво значение.
Накъдето и да се бяха запътили, той беше по петите им и ще ги причака, за да им го измъкне от ръцете.
Това беше лесната част. По-трудната беше какво да прави с тях, когато всичко приключи.
Де Анджелис огледа още веднъж екрана пред себе си, след което изхвърли остатъците от кафето си в храстите.
Засега не възнамеряваше да се тормози по този въпрос.
55.
Когато Tec се събуди, светлината на деня вече проникваше през стените на палатката. Тя протегна сънливо ръка, но напипа само празно място. Беше сама в спалните чували, които бяха свързани заедно. Седна, спомни си, че е гола и се присегна към дрехите си.
Когато се показа навън, слънцето беше по-високо, отколкото очакваше. Погледна си часовника и разбра защо. Беше девет часа и слънцето се намираше почти по средата по пътя си в ясното, чисто небе.
Примижа, огледа се и откри Райли, изправен до паджерото, разсъблечен до кръста. Бръснеше се, използвайки топлата вода от походната кана.
Когато се приближи, той се обърна и я посрещна с думите:
- Кафето е готово.
- Този ваш Ертугрюл ми харесва все повече и повече - удиви се тя, разглеждайки вдигащия пара термос. Наситеното ухание на черното кафе изостри сетивата ѝ. - Вие очевидно умеете да пътувате със стил.
- А ти си мислеше, че парите от данъците ти отиват напразно!
Той изтри пяната за бръснене от лицето си и се приведе, за да я целуне. Тес отново зърна малкото, дискретно сребърно кръстче, което висеше на тънка верижка на врата му. Хората в наши дни вече не носеха често подобни неща. Тес усети, че кръстчето излъчва някакво древно очарование, което я развълнува. Досега никога не бе смятала, че ще хареса този символ, но сега, на неговите гърди, той изглеждаше някак си различно. Пасваше му, беше неразривна част от самото му същество.
Не след дълго джипът отново беше на път. Изяждаше дупките и издутините на пътя, водещ ги все по-навътре в сушата. Минаха покрай няколко изоставени къщи и малка ферма, а после завиха и замениха тесния път с още по-тясна горска пътечка, виеща се нагоре по стръмния сипей.