Не че подобни заключения успокояваха агента. Ванс бе доказал, че винаги е една крачка пред тях, а освен това бе демонстрирал упорита решителност и неотклонност в преследването на целта си.
Той със сигурност беше някъде тук. Наблизо.
Използва времето, докато пътуваха към язовирната станция, за да попита стареца дали и някой друг не го е питал за селото на дъното. След период на чудата езикова акробатика той схвана, че старият човек не е виждал никого, който да пита за това място. Може пък този път по изключение те да са с една крачка напред. Но за всеки случай, преди да паркира джипа пред малката станция, той отново огледа околността.
Отпред бе паркиран ръждясал бял фиат. От другата страна като че ли също идваше път. Изглеждаше равен и относително нов.
- Ако това е път - обърна се той към Тес, - щяхме да пристигнем за двойно по-кратко време.
- Когато приключим задачата си тук, нищо не ни пречи да си тръгнем по него - ухили му се тя.
Настроението ѝ се беше променило коренно, когато се обърна към него и после скочи след стареца, който вече поздравяваше някакъв по-млад мъж, появил се точно в този момент от станцията.
Райли реши да изчака за малко в колата, докато я наблюдаваше как крачи с дългите си крака към двамата местни жители. Непоправима е! В какво, за бога, се забърквам, като се хванах с тази жена?! Беше ѝ предложил да съобщят за местонахождението си и да изчакат пристигането на екипа специалисти, които щяха да се справят по-лесно със задачата, като я увери, че ще направи всичко възможно откритието да бъде на нейно име.
Без да ѝ трепва окото обаче, тя махна с ръка, отказвайки предложението му, като го помоли да изчака още мъничко. И въпреки онова, което му подсказваше опитът и здравият му разум, той отстъпи, прекланяйки се пред напора па нейния ентусиазъм.
Тя бе решила да извърви лично целия път. Дори бе настояла засега Райли да не припарва до сателитния телефон, докато тя самата не се увери точно за какво става въпрос.
Тес вече разговаряше оживено с младия човек - инженер на име Окан. Той беше дребен и хилав мъж с гъста черна коса и забележителни мустаци, а ухиленото му изражение подсказа на Райли, че чарът на Тес вече е започнал да действа и че неохотата на човека да им сътрудничи постепенно се стопява. Окан знаеше малко английски, което си беше направо благословия.
Агентът от ФБР наблюдаваше как Тес обяснява, че те са археолози с интерес към старите църкви, особено онези, които се намират на дъното на новите язовири. Инженерът на свой ред разказа, че долината е била залята през 1973 година - две години, след като картата на Тес е била отпечатана. И сега този язовир осигурявал по-голямата част от електричеството за благоденстващото южно крайбрежие на Турция.
Но следващият въпрос, който Тес зададе на инженера, накара Райли да се смръзне.
- Сигурно разполагате с водолазна екипировка, нали? За проверка на съоръженията.
Окан се оказа точно толкова изумен, колкото и самият Райли.
- Да, така е. Но защо?
Тя автоматично стопи съмненията им, като изрече:
- Бихме искали да наемем два екипа.
- Искате да се гмурнете, за да търсите онази църква? - изгледа я ошашавено инженерът.
- Точно така - кимна безгрижно Tec, а после разтвори ръце и отбеляза усмихнато: - Перфектен ден за тази цел, не мислите ли?
Инженерът погледна първо към Райли, а после към стареца, не знаеше какво да ѝ отговори.
- Да, разполагаме с оборудване, обаче то се използва само един-два пъти годишно. И сигурно има нужда от проверка. Не знам дали...
Без каквото и да е колебание тя отсече:
- Двамата с колегата ми можем да го проверим. Непрекъснато го правим. Е, къде е?
Райли я погледна не особено убедено. Тя му отвърна на погледа, но нейният излъчваше абсолютна увереност. Той продължи да разсъждава върху безумното ѝ изявление, че и двамата са опитни гмуркачи. За нея не знаеше, но той самият беше взел само няколко най-основни урока по подводно плуване. И все пак не възнамеряваше да я излага пред тези двама непознати. Просто реши да тръгне с нея, за да види докъде ще я доведе безразсъдната ѝ решителност.
Но Окан очевидно още се колебаеше.
- Ами... не съм сигурен... Нямам право да правя нещо подобно...
- О, не се притеснявайте! Всичко ще бъде наред! - отправи му поредната си лъчезарна усмивка тя, - Разбира се, че ще ви подпишем документ, че ние поемаме цялата отговорност. Освен това за нас ще бъде удоволствие да платим известна такса на... компанията, за използването на оборудванего.
Паузата, която направи, преди да изрече думата „компания”, беше перфектно изчислена. Ако беше по-кратка, Окан нямаше да разбере посланието. Ако беше пък по-дълга, сигурно щеше да се почувства обиден от едно толкова тромаво предложение за подкуп.