- Ще се почувствам по-добре, ако увеличим разстоянието между нас и тях още мъничко - кимна Райли по посока на пикапа. - Хайде да тръгваме! - И натика Тес и професора обратно в тойотата.
Райли включи на скорост и пое надолу по склона. Обитателите ѝ потънаха в мълчалив размисъл за онова, което ги очакваше.
В мига, в който видя как пикапът се спуска по черния път, Де Анджелис веднага съжали, че е оставил лендкрузъpa напряко, за да блокира бягството им. Звукът от удар на стомана в стомана, който последва врязването на тойотата в тяхната кола, не предвещаваше нищо добро, а сега гледката на смачкания десен калник и предната решетка на голямата машина потвърди и най-грозните му страхове.
Нямаше нужда от огледа на Джо Плънкет, за да разбере, че тази кола вече не е в движение. Отвори рязко вратата отзад и вбесено започна да рови из екипировката, докато не откри системата за глобално позициониране. Включи монитора. Ала курсорът само примига, без да посочва никакво движение. Проследяващото устройство не се движеше. Де Анджелис се смръщи към данните от екрана, когато разпозна на тях двора на Рюстем и си даде сметка, че проследяващото устройство очевидно все още е в чантата на Тес в изоставеното паджеро. Налагаше се да измисли друг начин, за да ги открие в този неравен планински терен.
Свещеникът изключи монитора и се извърна към изкуственото езеро. Беше побеснял от неочаквания обрат на събитията. Знаеше, че няма смисъл да обвинява Плънкет за задънената улица, до която бяха стигнали. Че причината се корени някъде другаде.
Във високомерието му.
В последно време бе проявил прекалено голяма самоувереност. Грехът на гордостта. Ето още нещо за следващата изповед.
- Джипът им е в онзи двор. Може би ще можем да го използваме - обади се Плънкет, все още стиснал снайперистката си пушка, обхождащ лендкрузъра.
Нито едно мускулче не помръдна по лицето на свещеника. Стоеше спокойно, загледан в стъклената повърхност на язовира.
- Всичко по реда си. Подай ми радиото!
66.
Райли се загледа в пътя зад тях. Не се чуваше друг звук освен птичите песни. Бяха изминали петнадесетина километра, преди спускащият се мрак да ги принуди да си намерят място за лагеруване през нощта. Райли реши да отбие от черния път и да поеме по странична пътека, която ги отведе до малка полянка край един поток.
Беше сигурен, че големият лендкрузър е осакатен безвъзвратно от храбрата атака на Ванс. Който и да бе нападателят им, надали щеше да ги настигне скоро. А ако си беше намерил превозно средство, със сигурно щяха да чуят приближаването му. Докато наблюдаваше как последните слънчеви отблясъци се стопяват зад планината, Райли се изпълни с надежда, че спускащият се мрак ще им предостави поне относително прикритие. Тази вечер лагерни огньове със сигурност нямаше да има.
Беше оставил Ванс облегнат до пикапа, със завързани отзад ръце. Самото въже пък беше завързано за тойотата. Бързото претърсване на пикапа не разкри наличието на други оръжия, точно обратното - беше им предоставило някакви елементарни удобства под формата на малък газов котлон и няколко консерви. Не откриха и дрехи за преобличане. Очевидно засега двамата с Тес трябваше да останат с водолазните си костюми.
Райли се приближи до Тес, която бе застанала на брега на поточето, и коленичи, за да утоли така дълго мъчещата го жажда. После се настани на големия камък до нея. В съзнанието му се гонеха стотици страхове и тревоги, всеки един от тях опитващ се да излезе на първо място. Беше изпълнил задачата, заради която бе дошъл - сега единственото, което му оставаше, бе да отведе Ванс обратно в Съединените щати. Но като гледаше как стоят нещата, измъкването на затворника от тази държава нямаше да бъде никак лесно. Загинаха местни жители. Райли си представи неизбежните усложнения с турските власти, свързани с екстрадирането на Ванс. Но много по-важно от всичко бе първо да успее да измъкне и тримата от опасните планини и да ги закара обратно до безопасното крайбрежие. Който и да бе онзи, който беше стрелял по тях, очевидно бе от хората, които първо стрелят, а после задават въпроси, докато те бяха невъоръжени, нямаха радиостанция и се намираха извън обхвата на мобилните оператори.
Колкото и актуални да бяха притесненията му обаче, те бързо отстъпиха пред нещо по-голямо, което не му даваше мира. А от неуверения поглед в очите на Тес схвана, че тя също споделя неговите тревоги.