- Какво искаш да кажеш?! - възкликна изумено тя.
- Лично аз дойдох дотук, за да открия Ванс и да го върна в Щатите. А онова, което се намира на дъното на морето, въобще не е моя грижа! - заяви той, но още докато произнасяше последните думи, си даде сметка, че не е особено искрен.
- Значи просто ще си заминеш, така ли?! - извика тя, като се изправи на крака.
- Стига, Тес! Ти какво очакваш от мен? Да оставя колегите в Ню Йорк да ме чакат, докато аз се гмуркам с теб, за да търся съкровища?!
Зелените ѝ очи го стрелнаха презрително.
- По дяволите, Шон! Нали знаеш какво ще направят, когато разберат къде е?
- Кой какво ще направи?
- Как кой? Ватикана! - изкрещя тя. - Ако успеят да пипнат астролаба и открият потъналия кораб, това ще бъде краят! Никой повече няма да чуе за онова, което има там!
- Това им е работата - заяви тихо Райли. - Понякога е добре някои неща да бъдат оставени така, както са си.
- Не можеш да постъпиш така! - не се отказваше тя.
- А ти какво искаш от мен? - сряза я той. - Да ти помогна да измъкнеш нещо от дъното на морето и да го вдигна гордо така, че всички да се задавят при вида му?! Онзи там въобще не се и опитва да скрие целта си! - извика, като посочи с пръст Ванс. - Той иска да разруши Църквата! Ти наистина ли очакваш от мен да ти помогна в подобно начинание?!
- Разбира се, че не. Но не забравяй, че милиарди хора живеят живота си в лъжа! Това не те ли притеснява? Не им ли дължиш истината?
- Може би първо трябва да попитаме тях! - тросна се Райли.
Имаше чувството, че тя няма да се предаде лесно, но го очакваше изненада. Тес само поклати глава, а върху лицето ѝ се изписа огромно разочарование. Накрая попита:
- А ти не искаш ли да знаеш за какво става въпрос?
Очите на Райли останаха приковани в нейните за няколко секунди, след което той отмести поглед. Не каза нищо. Нуждаеше се от време, за да обмисли отговора на този въпрос.
Тес само кимна, а после погледна към Ванс. След няколко мига напрегната тишина тя тръсна глава и заяви:
- Аз... трябва да пийна нещо. - И се отправи към проблясващия под лунната светлина поток.
Райли знаеше, че тя е права. Беше успяла да напипа много точно болката, която го гризеше преди малко. Разбира се, че държеше да разбере за какво става въпрос. Даже нещо повече - изпитваше необходимост да разбере! Ала независимо от противоречивите си чувства, беше длъжен да следва закона. Това беше неговият обичаен начин на действие.
Не че разполагаше с кой знае какъв избор.
Макар да бе споменал съвсем между другото, че не могат да се заемат сами с търсенето на потъналия кораб, сега си даваше сметка, че е точно така. Как изобщо да го направят? Та той е агент от ФБР, а не водолаз. Негов приоритет беше връщането на Уилям Ванс, а сега и на астролаба - обратно в Ню Йорк.
Същевременно отлично си даваше сметка какъв ще бъде крайният резултат от всичко това.
В съзнанието му отново изплува лицето ѝ и разочарованието, изписано върху него. Не че той беше по-малко разочарован. Действително нямаше представа каква насока щеше да вземе връзката между тях с течение на времето, но доколкото можеше да схване, точно в този момент всичко изглеждаше безвъзвратно потънало в бездната на неговата религиозност.
И точно в този момент до слуха му достигна звук от двигател на кола. Но не в далечината. Съвсем наблизо.
Той се обърна стреснато и видя как пикапът тръгва напред.
Ръката му се насочи инстинктивно към джоба, но се сети, че все още беше облечен с водолазния си костюм. Спомни си, че е оставил ключовете от пикапа под седалката, а Тес очевидно го е видяла.
Истината се стовари върху него като гръмотевица.
- Тес! - изкрещя Райли, като се втурна надолу по склона, но се спъна и започна да се търкаля надолу в тъмнината. И докато стигне до полянката, от пикапа вече беше останал само бавно слягащ се облак прах в далечината.
Тес и Ванс бяха изчезнали.
Бесен на самия себе си, че бе позволил подобно нещо да се случи, той се заоглежда, опитвайки се да се залови за някаква сламка надежда. Точно тогава погледът му падна върху малко парченце хартия, стърчащо изпод струпаната на поляната храна и оборудването за лагеруване, които те му бяха оставили.
Вдигна хартийката. И веднага позна почерка на Тес:
Шон,
Хората заслужават да знаят истината. Надявам се, че ще ме разбереш и... ще ми простиш. Ще се обадя, за да ти изпратят помощ. Т.
70.
Събуди се замаян. В главата му беше същински хаос от противоречиви мисли и чувства. Все още не можеше да повярва, че Тес е заминала заедно с професора.