- Това е просто стоманен обков - сви рамене Расулис. И Тес разбра, още преди да беше казал: - Това не е „Фалкън Темпъл".
После камерата отново се завъртя и показа останките под друг ъгъл. Атал кимна мрачно.
- Вижте, това е боя!
Вдигна поглед към Тес и поклати разочаровано глава. Докато роботът проучваше пространството около обшивката на кораба, вече на всички стана ясно, че съзерцават останките на кораб от доста по-скорошни времена.
- Средата на XIX век - кимна Расулис. - Жалко. - После хвърли поглед през прозореца. Морето бе станало тревожно неспокойно. От двете страни на хоризонта към тях се носеха буреносни облаци. - Най-добре е веднага да изчезваме оттук! И без това не намерихме нищо. - После се обърна към инженера и добави: - Вдигай Дори! Тук вече приключихме.
Тес кимна бавно и от гърдите ѝ се изтръгна въздишка на отчаяние. Тъкмо се канеше да излезе от залата, когато нещо в ъгъла на екрана привлече погледа ѝ. Разтрепери се неудържимо. Извърна се, широко отворила очи, и посочи лявата страна на монитора.
- А това там какво е? Ей там! Виждате ли го?
Расулис източи врат и проследи напрегнато как инженерът насочва Дори към указаното място. Тес надникна между двамата мъже и заоглежда напрегнато екрана. Точно в края на слабия лъч от прожектора на подводната камера пред тях постепенно изникваше малка издатина, стърчаща от могилка. Приличаше по-скоро на полегнал дънер. Когато роботът се приближи, Тес видя, че могилката се състои от нещо, за което тя много се надяваше да са останки от мачти. Някои от парчетата греди бяха извити, като ребрата на скелет от древно животно. Призрачните останки бяха покрити от вековна морска растителност.
Сърцето ѝ се разбесня. Това трябва да е кораб! Още един, но вече много по-стар! Отчасти скрит зад скелета на по-скорошния.
Подводната камера се приближи още повече. Лъчите ѝ обливаха в светлина белотата на старото дърво.
И Тес внезапно усети как всички в залата затаиха дъх.
Там, окъпана от неземната светлина на прожектора на камерата, стърчаща предизвикателно от морското дъно, им кимаше главата на Сокола.
75.
В кабината на щурвала капитан Расулис, професор Ванс и Тес наблюдаваха с все по-нарастваща тревога приближаващите се бури. Скоростта на вятъра се бе покачила на тридесет възела, а плискащите се леко вълни около „Саварона" се бяха превърнали в свистящи гиганти. Кипящата вода като че ли се бе наговорила с черните облаци да се стоварят едновременно върху тях.
Долу под мостика малък кран изкарваше подводната камера на палубата. Атал и още двама от екипажа я чакаха, за да я закрепят здраво.
Тес отметна косата от очите си и се обърна към капитана:
- Не трябва ли вече да се връщаме на брега?
- Глупости! - извика безпрекословно Ванс. - Положението не е чак толкова лошо. Сигурен съм, че разполагаме с още малко време да поразгледаме дъното. - После се обърна към Расулис, усмихна се и добави: - Не сте ли съгласен с мен?
Тес се загледа в капитана, който обгърна с поглед притъмнялото, гневно небе. Южно от тях облачната пелена бе раздрана от мощна светкавица и дори и от това разстояние се виждаше, че върху морето се сипе яростен дъжд.
- Положението не ми харесва - отговори накрая капитанът. - С една буря все ще се справим, но с две наведнъж... Ако тръгнем още сега, ще се измъкнем. - После се обърна към професора и рече: - Не се тревожете. Тукашните бури не продължават дълго. А и нашият локатор за глобално позициониране е точен до метъра. Щом преминат, веднага ще се върнем. Може би още утре сутринта.
Ванс се смръщи и отбеляза:
- Честно да ви призная, бих предпочел да не си тръгвам оттук с празни ръце. Например с главата на сокола. Не смятате ли, че имаме достатъчно време да я изкараме на повърхността? — От притесненото изражение на Расулис стана ясно, че той не е особено въодушевен от идеята. Но Ванс не се отказваше лесно. - Тревожа се, че този път бурята ще продължи много по-дълго, отколкото очаквате. А като се има предвид, че наскоро пристигат и първите ви клиенти, които са ви наели отдавна, могат да минат месеци, преди да успеем да се върнем. И кой знае какво би могло да се случи междувременно?!
Расулис се смръщи, оглеждайки стоварващите се от двете им страни буреносни фронта, очевидно обмисляйки дали „Саварона" би могла да си позволи да остане още известно време над мястото на корабокрушението.