Тес се вкопчи отчаяно в Райли, затвори очи и зачака удара. Вълната се сгромоляса върху тях като пропадащ планински хребет и ги погълна така, сякаш бяха мъртви есенни листа.
79.
Тоскана - януари, 1293 г.
Обърнал гръб на щипещия северен вятър, Мартин от Кармо приклекна край малкия огън. Воят на вятъра се подсилваше от рева на водопад, който се спускаше в сенчестите дълбини на тесен пролом. Близо до Мартин, увит в парцаливите останки от наметало, взето преди много месеци от един от посечените в Беер ел Сифсааф мамелюки, Хю стенеше в съня си.
През дните и месеците на дългото им пътешествие, откакто бяха изхвърлени на брега след потъването на „Фалкън Темпъл", Мартин се бе привързал много към стария моряк. Като изключим Емар от Вийер, той не познаваше друг толкова предан и изпълнен с такава решимост човек, да не говорим пък за стоицизма, с който Хю приемаше всички беди, които им се стовариха на главите. По време на мъчителното им пътуване морякът се бе сдобил с няколко рани по време на битки и няколко - от падане, но въпреки всичко продължаваше да крачи километър след километър, без да отрони и думица.
През първите няколко седмици след напускането на Беер ел Сифсааф, Мартин бе държал четиримата оцелели да вървят заедно, защото смяташе, че докато са близо до неверниците мюсюлмани, трябва да се държат един за друг. Но след като напуснаха територията им, той реши, че е настъпил моментът да изпълнят заръката на Емар и да се разделят на две двойки.
Планът му беше прост. След като се разделят на две, да следват предварително начертан маршрут, с разстояние помежду им от около половин ден. По този начин първите щяха да предупредят тези след тях за предстоящи опасности, а онези отзад - да помогнат на първите, ако се сблъскат с нещо. После беше заключил: „Най-важна е безопасността на писмата! Каквото и да става, тя не трябва да бъде застрашена! Дори и това да означава да оставим един от нас на произвола на съдбата!".
Никой не се беше противопоставил на този довод.
Но не беше отчел суровите условия в този район от Европа. По пътя им се възправяха високи планини и дълбоки пропасти, бързотечни реки и гъсти гори. Бяха принудени да се отклоняват често от предварително начертания маршрут. След като се бяха разделили - първата двойка бяха те с Хю, Мартин бе зърнал другарите им само веднъж. А това беше преди много месеци.
По пътя бяха изгубили конете - някои бяха умрели, а други те самите замениха за храна. Затова вече седмици наред вървяха пешком. Нощем, докато лежеше край огъня, толкова изтощен, че сънят отказваше да го споходи, Мартин се бе питал дали другарите им не са извадили повече късмет - дали пък не са намерили по-безопасен маршрут и вече да са стигнали до Париж.
Не че това щеше да промени плановете му. Той нямаше право да се предаде. Трябваше да продължи напред.
Докато сега наблюдаваше спящия Хю, го връхлетя обезсърчителна мисъл. Стори му се крайно невероятно старият моряк да успее да стигне заедно с него до Париж. Зимата щеше да става още по-свирепа, теренът - още по-труден, а кашлицата на другаря му с всеки изминал ден се влошаваше все повече и повече. Преди няколко часа Хю бе обхванат от жестока треска и за първи път бе изхрачил кръв. Колкото и да му беше неприятно, Мартин си даваше сметка, че наближава моментът, когато ще трябва да се прости с Хю и да продължи напред. Но не възнамеряваше да го изоставя съвсем сам и безпомощен тук, в подножието на тези непристъпни планини. Старият моряк със сигурност щеше да замръзне и да умре от бялата смърт. Налагаше се да го подслони някъде, преда да продължи към Париж.
Предишният ден бяха съзрели градец, точно от другата страна на хребета. Градът беше разположен близо до каменоломна, която те бяха подминали. В далечината бяха зърнали миниатюрни фигурки, движещи се насред прахоляк и огромни мраморни плочи. Може би в този град щеше намери някой, на когото да остави болния Хю.
Когато Хю излезе от прегръдките на неспокойния си сън, Мартин сподели с него какво възнамерява да направи. Морският капитан поклати категорично глава и отсече:
- В никакъв случай! Трябва веднага да продължиш към Франция! Ако мога, ще те последвам. Не можем да си позволим да се доверим на тези непознати там!
Хората по тукашните земи бяха известни като крайно непочтени, опитващи се да изтъргуват всичко, а разбойническите шайки и търговците на роби, които вилнееха на север, допълваха и без това мрачната слава на този регион.
Без да обръща внимание на протестите на своя другар, Мартин се смъкна по скалите, които обграждаха водопада. През нощта беше паднал лек снежец, обгръщайки планината в призрачно одеяло. Докато пристъпваше през тесните процепи, Мартин се поспря, за да си поеме дъх, и забеляза, че на една от скалите има пукнатина, наподобяваща кръст - доста подобен на онзи, който рицарите тамплиери бяха приели за техен символ. Загледа се за момент в странните пукнатини, съзирайки в тях надежда. Може би в тази тиха долина Хю все пак ще успее да завърши мирно дните си.